argumentind.eu

ДИМИТЪР ДИМОВ – ОСЪДЕНИ ДУШИ

(ИДЕЙНА АДАПТАЦИЯ)

КЛАСОВИТЕ КОНТРАСТИ НА ИСПАНИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО

НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ

През едно дъждовно априлско утро на 1936 година Фани се събуди по-рано от

обикновено и като разтърка очите си, почувства лек пристъп на досада от

едномесечното си пребиваване в Испания. Самата страна не бе нито

варварска, нито романтична, нито тъй смешна, колкото я бяха описали Готие и

Дюма в книгите си от миналия век и колкото искаха да бъде мнозина

съвременни автори, които превъзнасяха набожността и традициите. Напротив,

всичко изпълваше Фани с някакво особено, трагично любопитство към нещата,

хората и събитията в тази страна, където блясъкът на живота и сенките на

смъртта бяха тъй остри.

Заредиха се горещите слънчеви и ослепително ярки дни на мадридското лято.

Южноамериканските красавици в хотела изчезваха една след друга с

приятелите и бащите си към Сан Себастиан и към другите летовища на

Атлантика. Всички се потяха мъчително от тропическата горещина и търсеха

прохлада в бара.

Денем небето трептеше в тежка оловносиня омара, а вечер придобиваше

портокален и изумруденозелен цвят, върху който се очертаваха небостъргачите

на „Гран Виа“. Големи купове от хора седяха под сенките на „Пасео дел Прадо“

и на площада „Кановас“, разговаряха, пушеха, ядяха банани или четяха тъжни

повести за севилски циганки и бандити от Сиера Невада. Кафенетата гъмжаха

от чиновници, които негласно си бяха извоювали привилегията да отиват на

работа един час по-късно, защото в тая горещина не можеше да се работи. По

високите столчета на баровете, където бе прохладно, но напитките струваха по-

скъпо, дремеха кокотки с цикламени устни, с оранжево напудрени лица и

синкавочерни коси. Те приличаха на ярки екзотични цветя, приготвени за

нощния пазар, които вулгарната публика щеше да разграби на безценица. В тия

барове миришеше възбудително на потни женски тела, на алкохол и

сладострастни парфюми.

Нажеженият въздух по търговските улици „Монтера“ и „Севиля“ бе наситен с

изпарения на бензин, с дъх на автомобилни гуми и манифактурни стоки. Всички

обитатели на центъра чакаха с нетърпение залеза на слънцето, когато от Сиера

де Гуадарама щеше да полъхне лек, освежителен ветрец, а от откритите

дансинги и сладкарници щяха да гръмнат джазове, китаристи и андалузки

певци. Тогава на масите пред „Молинеро“, „Аквариум и „Марфил“ щяха да

насядат мъжете и кокотките от богатия, деловия, търговския Мадрид, мъже,

които използваха приятното отсъствие на жените си, изпратени да летуват.

С тях рибоците от Коруня не желаеха да се смесват, защото се дразнеха от

лукса на тия парвенюта и защото те – дребните идалговци и рибоците – бяха

нещо съвсем друго, имаха прадеди, които се бяха сражавали под заповедите на

Франсиско Писаро и херцог Алба.

Такава бе гледката през деня и вечерта по „Гран Виа“, „Алкала“ и „Пасео дел

Прадо“. Но ако човек надникнеше в предградията Чамбери, Саламанка и Чамартин, в комунистическите квартали зад Браво Мурильо и около Сиудад

Университариа, щеше да види защо испанците бяха изгонили последния

Алфонс и защо дори сакатите бяха наскочили да бранят републиката. Тук под

синьото небе, под безмилостното слънце, стърчаха развалините на

гражданската война. Тук имаше само дрипи, скръб и нищета. Инвалиди от

барикадите, които кретаха с патерици и търсеха сянка зад порутените зидове,

вдовици на мъже от работническите батальони, майки, чиито синове бяха

избити поголовно, туберкулозни деца и девойки с черни коси и кехлибарени

лица, които бяха пели „Интернационалът“ и носили патрони в окопите и които

въпреки глада пазеха още достойнството на телата си. Всички тия обитатели на

тъжните квартали проклинаха еднакво с дрипите, с патериците, с мизерията и

скръбта си лицемерната набожност и средновековното мракобесие, богатството

и егоизма на другия, блестящия Мадрид. Никое благочестиво кюре, никой

знатен сеньор не удостояваше с любопитството си този страшен Мадрид.

Едва сега, всред това суетене, Фани видя страшната мизерия в Испания. Пред

бюрата за шофьори и квалифицирани работници чакаха окъсани мъже с

мрачен поглед. Мадридски девойки с прекрасни матови лица и тъжни очи

пълнеха коридорите на агенциите за слугини. Фани видя с угризение как

дневната храна на тези хора, на които републиката въпреки усилията си не

можеше да намери работа, защото Испания в продължение на векове бе

разорявана от безумни крале, се състоеше само от парче хляб и шепа варен

нахут, раздавани от професионалните сдружения. Те дори нямаха по няколко

нищожни сантима, за да си купят от евтините банани. И всичко това ставаше в

един град под лазурно небе, с асфалтирани улици, с изящни дворци на

старинни фамилии, с градини в мавритански стил и дансинги всред цветя и

палми. Знаеше се отдавна, че във всички краища на света има развратни

архиепископи, кюрета с любовници, манастири, в които са се разигравали

оргии.

Фани направи една бърза обиколка с автомобил на юг и остана удивена от това,

което видя: тази страна имаше свой облик, пъстрота и форми, които минаха

пред очите й като цветен филм, зад чиито блясъци и театрална фантастика

обаче прозираше жестоката трагедия на един народ, който се бореше със себе

си, за да тръгне по нови пътища на развитие.

Нещата преминаваха от една крайност в друга без меките полусенки на

компромиса и от сблъскването на тия крайности изникваха нови устреми.

Старинни катедрали се редуваха с клубове на анархисти, работнически митинги

с поклонения пред мощи на светии. След почернелия от фабричен дим Билбао

тя видя Толедо, потънал в сънлива романтика. В Мадрид се запозна с

аристократи, които още вярваха в архангели и статуи на чудотворни

Богородици, а в хотела прислужниците четяха Енгелс и Дарвин. В Авила жените

ходеха два пъти дневно на литургия, а по радиото кънтеше огненото

красноречие на Пасионария. Аристократите конспирираха срещу републиката,

пролетариите се заканваха да ги изколят, но все отлагаха решението си. Тя

разбра веднага истинската причина на това, що виждаше: и тук, както в Англия,

едни имаха всичко, а други – нищо; само че, за разлика оттам, тия, които

нямаха нищо, тук се бунтуваха и протестираха. Един слуга тук не искаше да

остане цял живот само слуга и децата му да бъдат пак слуги, защото това

оскърбяваше човешкото достойнство. Впрочем, както бе втълпено на Фани от

детинство, това заплашваше съществуването на цивилизацията. Но сега тя ни

най-малко не бе наклонна да се тревожи за цивилизацията. На нея само й се струваше забавно да поживее малко в тази страна, където хората бяха

настръхнали и всеки ден се очакваше да избухне революция.

Фани бе разстроена от неприятното усещане на виновност, което обстановката

създаваше у нея, виновност за това, че по-миналата вечер бе загубила с пълно

равнодушие в казиното на Сан Себастиян три хиляди пезети, докато на света

имаше хора, които събираха сантими, за да си поръчат бутилка мансаниля. А

тия хора цяла седмица бяха работили в задушната атмосфера на леярниците в

Билбао, докато тя не вършеше нищо. Стори й се, че всичко това бе подло,

много подло, за да бъде прието като естествено.

ОСНОВНАТА ИДЕЯ НА РОМАНА, ФОКУСИРАНА В ЕДНА КАРТИНА

Фани се върна в Сан Себастиян и нае за три месеца вилата на маестро

Фигероа – художник, потънал в забвение. Маестро Фигероа бе на младини

доста известен артист, при все че славата му не можа да излезе вън от

границите на Испания, като тая на Пикасо.

Като влезе в студиото, погледът на Фани падна върху една от картините на

маестро Фигероа, която вчера бе пожелала да купи и която маестрото в пристъп

на испанско великодушие й бе подарил. Картината бе доста зловеща и

упражняваше въздействие дори върху американците. За да не я гледат, когато

пиеха чай, те сядаха с гръб към нея. Тя бе забелязала отдавна как всички

наематели на вилата седяха обикновено по тоя начин, за да не гледат

картината.

Сюжетът бе чисто иберийски: Смъртта, някакъв ужасен полускелет-полумумия,

водеше към ада мъртвешко хоро, съставено от един император, един папа,

един рицар и една куртизанка. Платното беше от младите години на художника

и представляваше очевидно студия върху някой от класиците.

Фани почна да се грее на огъня и докато правеше това, гледаше втренчено

картината. Сюжетът бе съвсем обикновен, а от техническо гледище таблото не

издържаше никаква критика. Фигурите приличаха на дървени кукли, движенията

им дразнеха окото с недопустими грешки.

Ала в тая небрежност, ако не на гений, поне на истински талант, Фани долови

трагичното усилие на маестрото, който бе забравил анатомията и критиците, за

да изрази мисълта си на философ. И той я бе изразил удивително. Докато

смъртта се кискаше зловещо и долната половина от лицата на осъдените

участваше в това принудително хоро с тъпо, цинично хилене, погледът им бе

смразен от уплаха. Това бяха съзнателни грешници, които не се разкайваха,

които сякаш искаха да измамят дори смъртта и тръгваха след нея с угодническа

усмивка, но с таен ужас в очите си. Никакви ангели, никаква надземна любов,

тъй присъщи у набожните класици, не утешаваха окото. Хоризонтът, към който

водеше смъртта, тънеше в мрак и безнадеждност. О, идеята на това платно бе

тъй съвременна!… И по тялото на Фани пропълзяха студени тръпки, защото в

картината видя отразено нещо от собствения си живот. Внезапно тя почувства

нужда да види жив човек, да се изтръгне от въздействието на тази ужасна

картина. ПОЯВАТА НА МОНАХА В ПРОЛОГА НА КЛАСОВИЯ СБЛЪСЪК

В един дъждовен ден Фани и приятелите й стигнаха до един хан,

разположен, усамотено в степта.

Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие

казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са

нощували Сервантес и Лопе де Вега. Минаха през първия етаж, в който няколко

дрипльовци пиеха вино, и се качиха на втория, определен за по-висши

същества.

Те се разположиха удобно и понеже бяха изгладнели, поръчаха специална

вечеря. Докато пиеха мансаниля и унищожаваха лакомо крехките пилета,

егоизмът им попречи да си спомнят за човека, който ги беше довел тук. Когато

влязоха в посадата, те забравиха да му благодарят, а след донасянето на

вечерята изобщо не си спомниха за съществуването му… Той се появи съвсем

неочаквано, когато почнаха да пият херес, и появата му нямаше да ги смути,

ако не им се бе сторил съвършено друг. Отначало всички имаха усещането, че

са поставени под похлупак. Смеховете и шегите им замлъкнаха изведнъж, а

после ги обзе чувство на виновност. Сега Фани можа да види лицето му

напълно открито, без плаща и шапката под ярката светлина на петролната

лампа. Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.

То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на

монах или свещеник. От фините очертания на веждите, на носа, на устните му

лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия

тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният

климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което въздействаше по-силно

от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в

който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто

испанският фанатизъм на религията му или пък това усещане се дължеше на

расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха

в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти

юношеско лице.

Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително

бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице. Фани веднага съзна,

че този човек бе напълно сигурен в себе си. У него нямаше забърканата

стеснителност пред жени, която други католически свещеници скриваха под

маската на надута строгост. Монахът свърши молитвата си и спокойно седна да

яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха

бедняците и скитниците.

Едно внезапно засилване на врявата, която идеше отдолу, накара компанията

да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на

испански и секунди подир това удари върху пътната врата.

– Какво става? – попита Фани на испански келнера.

– Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.

– Та какво от това?

– Искат да влязат вътре.

– Че нека влязат!

– Как?… Тук ли? – смаяно попита келнерът.

Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.

– Muchachos!… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани… Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева яростно:

– Дяволе, а ние да не сме кучета?… Днес ще има равенство!

Другарите му изразиха възторга си с шумно тупане по гърба. Те бяха

испанци, буйни, пламенни мъже с южна кръв, които обичаха живота, борбата

и виното. Мисълта, че след тежката работа в леярниците щяха да пият

херес, ги омая напълно.

Силният вик и ударът по масата, с който Карлито пожела живот на

анархизма, бяха разтърсили цялата посада. Фани забеляза, че те

предизвикаха идването на една друга пролетарска личност, облечена също в

комбинезон. Новодошлият, изглежда, не спадаше към групата на

анархистите, но притежаваше известна власт, може би като пазител на реда

в утрешния митинг. Върху баската му шапчица лъщеше червена звезда.

Льоренте, учителят от Аранда, най-кръвожадният от всички атентатори в

света, раздели братски виното, като на себе си сипа най-малко. От

единствената бутилка десетте чаши се напълниха едва дополовина, което

изпъкна в неприятен контраст с изобилните разнообразни вина и остатъците

от богатата вечеря върху масата на плутократите. Тоя именно факт бе

отбелязан неволно с горчива размяна на погледи от работниците… Но сега

по-важно бе да се каже нещо за тактиката на борбата или да се вземе

участие в решителната акция, която предстоеше следващите дни. Другарят

от Аранда задълбочаваше все по-страстно разискванията върху единния

фронт с комунистите и пламенно почна да обяснява необходимостта да се

отстъпи временно по известни точки от доктрината, за да се запази съюзът с

комунистите. Борбата на работниците трябва да бъде единна!…

Колко хубав бе животът, колко приятно беше, след като си работил цяла

седмица в леярните, да седнеш тъй, в чиста посада, пред чаша херес, и да

разговаряш с другари!… Как преливаха от щастие тия прости и чисти

испански души, тия страшни анархисти от Билбао, чието име докарваше в

ужас кюретата, аристократите, банкерите, индустриалците!

На съседната маса един от богаташите си наля чаша вино и я изпи

наведнъж, но това се изтълкува твърде зле от пролетариите.

– Видиш ли, Карлито!… Това се казва пиене! – горчиво забеляза

червенокосият.

Думите му, пълни с правдивост, накараха металурзите да погледнат

празните си чаши не толкова със съжаление, колкото с чувство на унизеност.

Погледите им се отправиха враждебно към масата на богаташите.

– Докато ние се потим, думбазите живеят ли, живеят!… – продължи

червенокосият, насърчен от ефекта на забележката си.

Това бе също трагична истина, която работниците знаеха отдавна, но тя не

предизвика въздействието, което очакваше червенокосият. Повечето от

другарите му не обърнаха внимание на забележката, а останалите изпитаха

чувство на досада.

– А как ти се струват дамите отсреща?

Макар да бе пиян, Карлито се засрами от въпроса, който му зададоха. Виж,

от жени той не разбираше…

Карлито хвърли нерешителен поглед към дамите, но веднага срамежливо

наведе глава. Наистина Гилермо имаше право. Такива жени човек виждаше

рядко. Те бяха фини, бели, руси, ослепително красиви. Но нима тия жени са

да бъдат гледани от работници? Те са за богатите…

Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към

масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан

като на кино.

– Какво иска този идиот? – попита Джек.

– Иска позволение да танцува с Клара – весело преведе Фани.

– Ще го получи непременно! – каза американецът.

Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата

блъсна грубо работника.

– Джек! – извика Фани.

Но бе късно.

Карлито политна назад и без малко щеше да падне. Усилието, което направи

да се задържи, го накара да изтрезнее и му подсказа в колко жалко

положение бе изпаднал. Я гледай!… Този плутократ си позволяваше да го

блъска! Че как така? Карлито не беше извършил нищо нахално. Той питаше

само дали може да потанцува с дамата. В цяла Испания е прието така. Ако

знатният кабалеро не позволяваше това, можеше да му откаже човешки, а

не да го блъска. И в гърдите на Карлито кипна изведнъж всичкият гняв, който

се таеше в сърцето му срещу богатите. Обзе го желание да пипне този

аристократ за ръцете, да го опре на стената и да му каже: „Слушай!… Ти си

мръсник, защото не считаш работника за нищо!“ Да, Карлито щеше да

направи това, но американецът го изпревари.

С бързината на мълния Джек стовари изневиделица върху носа му един

свиреп юмручен удар. Карлито политна втори път назад, като разпери

ръцете си инстинктивно. Ловък като тигър, Джек се хвърли върху него и му

нанесе още един, по-страшен удар в окото, който събори и работника на

земята.

По лицето на Карлито рукна кръв. Фани разбра изведнъж, че Джек удряше с

оловния бокс, който винаги носеше в джоба си. Гледката беше отвратителна

и жестока. Всичко се бе развило само за няколко секунди.

Едва сега те си спомниха отново за монаха. Видяха го коленичил пред

ранения с памук и марля в ръка, с които избърсваше кръвта от лицето му.

Сцената напомни на Фани една старинна гравюра, изобразяваща монаси,

които лекуват болни от чума.

Когато изчисти и превърза всичко, само устата и едното око на нещастника

бяха свободни от бинта. Монахът постави ръката си пред това око и попита

кротко, с глас, който накара Фани да потрепери:

– Братко!… Виждаш ли ръката ми?

– Не!… Не!… – простена раненият.

– Карамба!… Наистина ли? – попита Льоренте, като се наведе.

– Да, сеньор!… – потвърди монахът. – Той е ослепял с двете очи… От

раната и сътресението!

Фани и Мюрие се измъкнаха от трапезарията, а испанските работници се

наведоха мрачно над ранения си другар… Бе арестуван един провокатор, бе

взет паспортът на един американски лентяй, но Карлито, буйният и жизнерадостен Карлито оставаше в мрак за цял живот… След половин час посадата утихна. Само Фани остана будна… СТРАСТНАТА ЛЮБОВ СРЕЩУ КАТОЛИЧЕСКИТЕ ДОГМИ

Монахът трябваше да й принадлежи.

Желанието й бе неочаквано и вулгарно, но нима не можеше да се

осъществи? Ексцентричните пориви, дивите прищевки, внезапните капризи

бяха силите, които винаги управляваха волята й. Можеше да се очаква, че

достойнството, с което монахът понасяше подигравките на американците,

хладнокръвието му пред анархистите, античната поза, в която бе коленичил

пред тялото на ранения, събуждаха у нея най-чисто възхищение. О, да!… Тя

се възхищаваше от това! Но кой можеше да я упрекне за останалите

чувства, които изпитваше? Мъжествената красота на монаха – така фина,

така нервна, така южна и пламенна. – фанатичният огън в очите му,

аскетизмът на тялото и душата, който прозираше под разкошния цвят на

младостта му, възбуждаха вече Фани до лудост. В личността му имаше

нещо, което я привличаше като пароксизмите на самата Испания, нещо

екзотично и тайнствено, красиво и наситено с черен магнетизъм като

позлатените и мрачни катедрали под лазурното небе на Андалузия. Това, що

изпитваше, бе някаква странна, непозната досега смес от чувственост, от

романтика и възвишен порив, подправени неизбежно от каприза да го

притежава, от позата на светска суетност. Струваше й се, че заради една

нощ, прекарана с този мъж, тя би могла да пожертва всичко, що имаше! Сега

тя вкусваше от мъчителната страст на класическия испански Дон Жуан, на

развратника от Севиля към девствената монахиня. Не приличаше ли Фани

на него? Приключението щеше да бъде романтично, пикантно,

възхитително!… Фантазията й потече като буен порой, който отвличаше

пречките на действителността. Мисълта да се приближи до монаха като

светска прелъстителка, любовната игра, борбата между духа и тялото, която

щеше да настъпи у него, импулсите на сладострастното й въображение –

Фани си представяше наивно смъртния му грях всред магията на някоя

черна, задушлива андалузка нощ в килията на манастир, потънал всред

мимози, палми и портокалови дървета – и най-сетне тщеславието на светска

жена, която после щеше да разправя рядкото си приключение по модни

места или в интимната самота с някой нов, интересен събеседник… всичко

това радваше, възбуждаше и опияняваше Фани.

До тоя момент обаче по отношение на монаха тя нямаше още никакъв

определен план за действие.

И все пак едно обективно размисляне можеше да й подскаже, че тази плячка

далеч не бе тъй сигурна, колкото си въобразяваше.

Фани долавяше смътно, че личният морал на отец Ередия сигурно беше

безупречен. Това прозираше в погледа, в лицето и строгостта на цялата му

аскетична личност. Фани можеше да предполага следователно, че всяко

идване в допир с него бе трудно, че поне за себе си той щеше да се

придържа към строгите правила на ордена, че един необмислен ход от

нейна страна, едно слабо подозрение у монаха за нейната непочтеност,

преди да го овладее, преди да вкара в тялото му отровата на

сладострастието си, биха могли да провалят всичко.

Докато Робинзон караше колата към Мадрид, Фани се мъчеше да изработи

план за действие. Не можа да измисли нищо. И тогава пак почна да мечтае

за Ередиа, пак се отдаде на дивото и сладостно фантазиране, към което я

подбуждаше непрекъснатата мисъл за него. Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пристъп, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че

би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от

други узрял плод. Тя изпитваше усещането, че само Ередиа и нищо друго не

съществува в света, че действията й имаха смисъл само дотолкова,

доколкото бяха свързани с него, че би дала всичко за нощ, един час, една

минута… А заедно с това забелязваше как предишните суетни и животински

пориви на тялото й се превръщаха неусетно в най-чиста нежност, в най-чист

възторг. От сладострастното желание, с което бе почнала да преследва

Ередиа, се раждаше постепенно един още по-сложен, по-опасен и изпълнен

с повече пристъпи процес!… Тя почваше да го обича! Тя го обичаше вече!

Това бе самата любов, не платонична, не възвишена до саможертвата да се

откаже изведнъж от него, за да не смущава чистотата на живота му, а точно

такава любов, каквато би се появила у една млада жена, преди

наслажденията да уморят сетивата й, преди свежестта й да увехне в славата

на блудкавите светски приключения! Колко странно бе това връщане на

чувствата й към едно отдавна забравено младежко състояние! Сега Фани

съзнаваше, че желаеше еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се

мъчи и страда за него, че е способна да обича като всяка друга жена. Но

защо усещането за тази любов бе така замайващо, така остро, така

наситено покрай свежата радост и с тръпки на пронизваща меланхолия, като

погребално биене на камбаните в Севиля…

* * *

За няколко минути – и не беше ли дошла тъкмо за тия минути – Фани и

Ередиа останаха изолирани.

– Мисля, че ви отегчавам – произнесе тя горчиво. – Боя се да не

помислите, че разпитвам като приятелите си от оная вечер в посадата.

– Далеч съм от такова предположение – каза Ередиа.

– Още едно нещо, отче!… – произнесе Фани умолително и вълнението на

гласа й накара ироничната усмивка върху лицето на монаха да изчезне. –

Бяхте ли уверен, че в съда… щях да кажа истината?

– Напълно, мисис!…

– Можех да не я кажа.

– Зная. Но бях уверен, че ще я кажете.

– Защо?

– Защото не приличахте на приятелите си.

– Продължавате ли да имате същата увереност и сега?

– Разбира се – каза той.

– Тогава – произнесе тя със затаен дъх, с вълнение и надежда, които го

накараха да разбере всичко, – тогава бихте ли ми позволили да ви

помагам като болнична сестра през лятото в Пеня Ронда?

Веждите на отец Ередиа трепнаха. В лицето му нахлу кръв. Но това бе само

мигновено вълнение, което се задуши веднага от стоманената воля, от

жестокото аскетично свиване на устните му.

– Не, мисис Хорн! – произнесе той твърдо.

– Защо? – Защото вие принадлежите на света, а аз – на ордена си…

* * *

– Ние свикнахме да се уважаваме. Искате ли това да продължи докрай? –

Той изчака мълчаливото й кимване на главата и гласът му, по-остър и по-

металически, продължи отново: – Моята душа е в ръцете на бога. Аз съм

се обрекъл нему. Разбирайте, както искате, това. Аз гледам на света по

друг начин, имам друга цел и други радости в живота си… Може би

фанатизмът е испанска болест, която убива и мъчи, но, предупреждавам

ви, такъв ще бъда винаги, докато сте тук…

– Сега мога да ви кажа, че докато сте тук, ще ви използвам непрестанно за

целите на ордена. Тази вечер в Пеня Брава има монархическо събрание,

на което ще говоря.

– Значи, болницата е параван? Тя служи да прикрива агитациите ви за Дон

Луис де Ковадонга?

– Да, между другото – сухо каза йезуитът.

– Монархията? Това ли е целта на ордена?

– И монархията е само средство.

– Към що?

– Към световната католическа империя, към Христа, към бога!… –

произнесе той и за първи път Фани долови в гласа му вълнение.

* * *

Фани мислеше за всичко това едно неделно утро след литургията, която отец

Ередиа бе отслужил в черквата на Пеня Ронда. Тя се бе върнала от градчето

преди него и почиваше на един стол зад палатката си, гледайки безплодната

степ. След малко пристигна и монахът. Той поздрави с мълчаливо кимване на

глава и седна на стола, който Фани му изнесе от палатката. Финото му гладко

избръснато лице бе уморено и хлътнало. Тя съзна изведнъж, че монахът бе

разстроен от новините, които сигурно бе научил в града, че търсеше

несъзнателно да разсее с нещо мисълта си. Може би той се намираше в ония

редки минути на своя аскетичен живот, когато присъствието на Фани, на една

светска жена, му ставаше приятно, минути, в които усещаше смътно нуждата от

онова, което той фанатично и жестоко бе отхвърлил от себе си. Сега той

изглеждаше слаб и уязвим. След като поговориха за безразлични неща, Фани го

попита дали не би желал чаша уиски.

– Не – каза той. – Аз не обичам уиски.[r1][r2]

Той каза „не обичам уиски“, което в тоя момент означаваше, че би се

съгласил да пие нещо друго. Фани поръча на Робинзон да донесе коняк.

Ередиа изпи четири чаши – невъздържаност, която Фани виждаше за първи

път у него. След това запали цигара и тъмните му очи се устремиха мрачно в

нея. Тя бе в тънка бяла престилка с къси ръкави. Няколко минути, докато

пушеше цигарата, погледът му се взираше в голите й ръце, и в еластичната

и трепкаща заобленост на гърдите й, които издуваха престилката. После

изведнъж той отклони очите си от нея и се загледа в степта. Между веждите му се появи горчива, замислена бръчка. Не съзнаваше ли колко

недопустима бе тази физическа съблазън за него, колко дълбока бе

пропастта, която го отделяше от света на тленните неща, от удоволствията,

от Фани? Дали правилата на ордена му позволяваха изобщо да седи със

светска жена пред бутилка коняк? Но под влиянието на физическото и

нравствено напрежение, което преживяваше напоследък, той бе се отдал на

тази слабост, на тази мигновена жажда на девственото си тяло към жената,

която го обичаше. Ала колко горчиво трябваше да бъде за него дори това

невинно удоволствие – да я гледа при съзнанието, че то противоречеше на

регулите на ордена, че никога нямаше да я притежава, че друг вкусваше от

удоволствието да я вижда така всеки ден! И може би, като съзнаваше това,

сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност. Да, в тоя

момент – Фани бе сигурна в това, – в тоя момент той я желаеше и

ревнуваше, една мигновена, чисто физическа любов и често физическа

ревност, един порив на плътта му, който той бе допуснал у себе си, против

оброка си, против волята и разума си. И тя почувства дълбока отмъстителна

радост.

* * *

Фани очакваше страстно мига, когато погледите им се срещаха. Каква

странна смес от удивление и безсърдечна хладина се появяваше в очите

му, когато той виждаше, че всичко, което бе заповядал на Фани, се

изпълняваше от нея с точността на автомат, със себеотрицанието на

безсънни нощни часове, които тя прекарваше в лабораторията и в

палатките на болните! Не съзнаваше ли, че това себеотрицание, това

усърдие и готовност да се самопожертва, които Фани проявяваше всред

опасността от заразата, не се дължеше на християнско смирение и

любов към ближния? Можеше ли да я осъди, или оправдае? И с каква

радост, която я опияняваше по-силно от всички удоволствия, изпитвани

от нея досега, тя виждаше все по ясно разгарянето на вътрешната борба

в душата му!… Но тази борба, тези признаци на разколебаване у него

бяха, уви тъй редки! Те се потискаха веднага от желязната воля на

личността му, от лудостта на фанатизма му, който го обземаше още по-

пълно.

Но когато тя се взираше в очите му, откриваше у тях същия огнен поглед,

същата решителност и неуязвима воля, която познаваше вече и която

щеше да го накара да остане в лагера докрай, докато самият той или

последният болен умре от петнист тиф. Той отговаряше на погледа й

спокойно, невъзмутимо, сякаш всичко, което ставаше наоколо, бе в реда

на нещата и не го смущаваше ни най-малко. А може би наистина всичко

му се струваше така, може би наистина пречките удесеторяваха силите

му… Още веднъж той бе излязъл по-силен от нея, още веднъж той бе

отскочил на неизмеримо разстояние от нея в недостъпната и гранитна

крепост на своя фанатизъм, на своя орден и на своя ужасен католически

бог. И още веднъж тя съзна, че нямаше нищо по-непостижимо от този

мъж. Но колкото по-ясно усещаше това, толкова по-силно я обземаше

дива и сляпа ярост срещу него. Как искаше да види тя този силен

характер унизен, тази стоманена воля пречупена, този адски бог, който му

даваше сила, сринат на земята!… Как жадуваше да накара тия твърди

монашески устни да затрептят от смущението на страстта, да потопи това

силно и младо тяло на девствен жрец в кощунството на смъртния грях!

Но това бяха само отмъстителни и сладостни желания в самотната нощ,

които правеха безсъницата й още по-мъчителна. На другия ден, когато

влизаше в палатката на болните и погледите им се срещаха, тя

съзнаваше отново своето безсилие, своето нищожество пред него.

* * *

– Сеньор!… Анархисти отвличат отец Ередиа!

Фани скочи като ужилена. Облече веднага пеньоара и върху него сложи

мушамата си. Навлече пантофите и хукна веднага към палатката. Луната все

още продължаваше да грее.

Той съзна безполезността на пасивната си защита и като прекрати всякаква

съпротива, застана гордо и неподвижно. Върху лицето му се разля израз на

върховно спокойствие. Никога Фани не бе виждала по-мъжествено и по-красиво

лице, по-безстрашно и същевременно театрално посрещане на смъртта, която

за него бе преминаване към друг живот. Ръката му инстинктивно улови

желязното разпятие, което висеше на гърдите му.

И тогава – до тоя момент тя наблюдаваше схватката с мълчалив ужас, не

знаейки какво да предприеме, – тогава тя нададе вик и се хвърли напред.

Изтърва револвера, но успя да се вкопчи в раменете на монаха и да го прикрие

с тялото си.

– Долу пушките, другари!… – извика един от анархистите. – Пазете

жените!… Испанка ли сте, сеньора? – обърна се той към Фани.

Той бе облечен в скъсана блуза и панталони, зацапани с машинно масло.

Лицето му бе фино и болезнено – лице на интелигентен човек, който бе гнил по

затворите, и в черните му като въглени очи гореше мрачният пламък на

революцията.

– Англичанка съм!… – изкрещя Фани диво. – Стреляйте, но утре ще

увиснете на бесилката!…

– Ние не се боим от бесилки , сеньора! – подигравателно забеляза

анархистът. – Отвлечете попа, момчета!

Фани още по-здраво се впи в тялото на Ередиа. Кармен го прикри от другата

страна, а престарелите монахини, насърчени от примера им, увиснаха с

костеливите си ръце върху полите на расото му. За да го отнемат от жените,

нападателите трябваше да ги бият и ритат, а те – испанските анархисти – не

искаха да бият и ритат жени. За миг настъпи мълчание. Боричкането стихна.

Нападателите не знаеха какво да предприемат.

* * *

Отец Ередиа се беше заобиколил отново с неуязвимата броня на своето

презрение към плътта и всички земни радости.

– Когато разговаряте с мене, не забравяйте, че съм духовно лице.

Чувствата, които са ви накарали да дойдете тук, вас и доктор Мюрие, не

са християнски и затова разсъждавате така. Аз не познавам тия чувства.

Нямам никаква представа за тях… Но като духовно лице съм длъжен да

ги осъдя, когато видя, че водят някого към гибел. Утре лагерът ще се

превърне в ад. Утре въшките ще пъплят навсякъде и заразата може да не

пощади никого. Аз ще приема тази участ като християнин, но вие… вие и Мюрие? Само християните ли могат да приемат смъртта спокойно? – попита

Фани.

– Да, само християните – фанатично потвърди той. – А истински християни

са ония, които се жертват, за да спасят други… казвам, други, но не един!

Това е ядката, неразрушимата и вечната същност на християнството. Ние

сме дошли тук, за да я приложим. А вие?… Заради любовта си? Но да

обичаш само един човек и да забравиш заради него другите, за нас това

е егоизъм! Любовта, знаете за кое чувство говоря, е нещо съвсем лично,

съвсем противоречащо на монашеската етика, съвсем недопустимо за

нас. Тя е удоволствие, порив към земния живот, страст… и в тоя смисъл

егоизъм!… Онази вечер вие ме прикрихте с тялото си от куршумите на

анархистите, но не искахте ли да ме спасите само за себе си? Бихте ли

направили същото за някого другиго? Ето, затова аз наричам за себе си

любовта егоизъм. Това е, разбира се, чисто наш монашески възглед,

който не бива да ви смущава, що се отнася до отношенията ви към

другите хора. Ние се придържаме към него, за да служим по-добре на

бога.

Той замълча. Погледите им се срещнаха отново всред това мълчание.

Фани се усмихна тъжно без гняв. Съзна само че помежду им

продължаваше да зее вечната пропаст, която нищо не можеше да

изпълни. Но съзна също, че и той се измъчваше тайно под неясната

логика на мислите си, под жестокото противоречие между аскетизма и

мигновеното чувство, което го бе овладяло преди малко. Дойде й на ум,

че преди да стигне сегашната йерархия в ордена си, той бе минал през

всички степени на йезуитското образование, което развива гъвкавостта

на интелекта до крайност. Той бе изучавал философия, теология и

медицина, владееше изтънчено похватите на диспута, имаше практиката

на семинарни упражнения, но сега – защото бе разстроен, защото се

измъчваше – попадна изведнъж в мъгливи силогизми, в банални

обяснения, които можеха да събудят у Фани само съжаление. Той бе

смутен и като че усещаше нещо в самата действителност, което не

можеше да бъде превъзмогнато от разума и чувството му. В мълчанието,

което последва, той може би мислеше все пак за оная нощ, когато тя го

прикриваше с тялото си от дулата на пушките. Дали това можеше да се

нарече егоизъм… егоизъм от каквото и да било гледище?

Той разтърси нервно главата си, сякаш искаше да я отърве от някакъв

невидим железен обръч, който я стискаше. Фани помисли, че той щеше

да се съвземе и да продължи проповедта си.

Но Ередиа продължаваше да съзнава безплодието на логиката, с която

искаше да я убеди в нещо, в което сам не вярваше напълно и не можеше

да преодолее. Дойде й на ум, че тази сила или тази вековна илюзия, от

която извираше фанатизмът му, същата, която го бе накарала да остави

света и удоволствията и която стоеше над разума и логиката му, можеше

да смаже веднага съмнението му, да върне отново предишното

спокойствие на духа му. Но сега напрежението на събитията през

последните дни и присъствието на Фани го бяха отдалечили от тази

илюзия, която управляваше личността му. Той се чувстваше безпомощен

и се измъчваше… Да, измъчваше се може би не толкова от пламъка на

това, което почувства преди малко, от противоречията и съмнението си,

колкото от тази отдалеченост на илюзията, която даваше смисъла на живота му. Той искаше да скрие това, но не можеше. В продължение на

няколко секунди, от които Фани бе опиянена, очите му казваха: „Това,

което мислиш и чувстваш, е вярно, вярно… но… но важи само за двама

ни. Ти никога не би могла да рискуваш и да пожертваш живота си за

другиго и тъкмо това е, което подсказва силата на любовта ти, което ме

изгаря и мъчи… Може би и аз те обичам така, може би и аз бих

предпочел да пожертвам живота си за тебе, а не за другиго, макар и със

самоизмамата, че върша това с християнско чувство. Но това значи

отстъпление от смисъла и целта на живота ми. Това е егоизъм… егоизъм

по моята логика, по моя усет и моето чувство за бога, което ти си

неспособна да разбереш.“

И може би ако той не бе монах и ако религията не му забраняваше да

признава страстите си, които трябваше да бъдат невъзможни,

недопустими у него, той щеше да излезе от мълчанието си, да й каже с

думи всичко това. Но докато Фани четеше в очите му, виждаше ясно как

аскетичното безумие на волята му го завладява отново. Още веднъж той

се отричаше твърдо от любовта си и от себе си, за да отдаде по-пълно

живота си на ордена, на католическата църква, на тоя жесток бог, в когото

вярваше. В себеотрицанието му имаше някакво мухлясало нравствено

величие, което Фани съзнаваше, но не можеше да възприеме, защото бе

отблъскващо, защото в него имаше нещо жестоко и мрачно, което го

обезценяваше напълно, което караше живота да увяхва и убиваше всяка

радост в него.

БЕЗСЛАВНИЯТ КРАЙ НА РИЦАРЯ

От залпа телеграми, които Фани бе отправила в Португалия, три улучиха,

където трябваше. Едната завари Мюрие в Grande Hotel do Porta в Порто, а

другите му препратиха от Лисабон и Есторил, където бе прекарал по няколко

дни с Клара.

– Ще отидеш ли? – попита американката, почервенявал от гняв.

– Разбира се – отговори Мюрие.

И романът свърши.

– Ще дойдеш ли с мене? – попита Фани след малко.

– Как?… – Въпросът й го стресна. – Разбира се!… Мислех да търся служба

в колониите. Имам само сто пезети в джоба си.

– Само това ли?

– Естествено.

– Не подозирах, че си толкова обеднял.

– Французите обедняват лесно.

Тя се замисли горчиво. Тя бе забелязала отдавна как външността му

беше почнала да губи от своята сдържана, но ефектна парижка

елегантност. С тази вратовръзка, с този вече овехтял костюм тя го бе

виждала толкова пъти! Ала веднага съзна, че под тази причина

прозираше друга, още по-вярна, още по-трагична за него. Тя го бе викала

тук, за да го оскърби с любовта си към Ередиа. Но не му ли бе отнела и

възможността да осигури бъдещето си? Едва сега тя се досети, че

скитайки с нея, Мюрие не работеше нищо, че спестяванията на един

френски лекар не можеха да се мерят с мащаба на английското

богатство.

– Какво става с Клара? – попита тя внезапно. Разделихме се, преди да получа телеграмата ти.

Лъжеше. И Фани почувства болка от това, че той лъжеше. Бе се отказал от

доларите заради Фани? За да научи, че тя бе решила да гони Ередиа ли?

– Жак!… – прошепна тя глухо.

Тя се премести още по-близко до него и обви с ръцете си шията му. Мюрие й

позволи да го целуне, после я отстрани леко с тих смях. А на Фани се стори,

че не бе чувала нищо по-горчиво от този смях.

* * *

– Безпокои ме сърцето! – заяви Ередиа тревожно, като откачи стетоскопа

от ушите си. – Има ендокардни шумове, които при отслабване на мускула

могат да станат декомпенсирани. Той пиеше много…

– Аз предупредих и двама ви, сеньора – произнесе той с чисто йезуитско

търпение, без да променя израза на очите си. – Работата тук е тежка и

опасна.

– Зная!… Изпълнихте дълга си! – каза тя злъчно.

– Той бълнува и не разбира нищо… Той ще умре!…

Сега не й минаваше през ума, че Мюрие бе дошъл тук заради нея, не й

минаваше през ума това, макар че друг път го съзнаваше, макар че след

малко щеше да го съзнае пак. По неизкоренимия навик на егоизма си тя и

сега мислеше първо за себе си. Какво щеше да прави без Мюрие? Обзе я

усещането на човек, който върви из безкрайна сива равнина и не знае

накъде отива. Почувства слаб лъх на жалост пак първо към себе си, а после

и към Мюрие, който бе умрял в палатката си, в тъмнината, съвсем сам,

изоставен като куче. Ередиа трябваше да остане до леглото му през цялата

нощ и да следи болното му от миокардит сърце, което петнистият тиф бе

довършил още в първите часове на развитието си. Пак я обхвана

предишната ярост към Ередиа. Навярно той бе оставил Мюрие, за да отиде

и измърмори моливите, които не бе успял да прочете през деня (но вместо

да направи това, бе почнал да подслушва разговорите й). „Идиот!“ – с още

по-силна омраза прошепна тя. Нищо не я вбесяваше тъй, както молитвите

му, както това полугласно шептене пред разпятието.

Докато се гневеше така, несъзнателно запали цигара. Угаси я бързо. Нима

това трябваше да бъде първото й действие пред трупа на мъртвеца! Но

веднага съзна, че Мюрие не би желал да запалят свещ или да плачат над

трупа му. Тя се втренчи в линията на устните му, посинели и насмешливо

извити, които сякаш искаха да кажат: „Пуши си!… Не се вълнувай! Нищо от

това, че седиш пред мъртвец. На твое място и аз може би щях да направя

същото.“ Да, само Мюрие можеше да я разбере и пак й стана много жално за

него – заради това, че можеше да я разбере. Тя послуша съвета на

мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде на ум да затвори очите

му. Тя знаеше, че при отворени клепачи корнеята им ще изсъхне и ще се

сбръчка, а не искаше да вижда тия тъмни очи, които много пъти бе

целувала, изсъхнали и сбръчкани. И тя склопи очите му, като стискаше

цигарата между зъбите си.

Но докато правеше това, съзна, че в начина, по който ги затваряше, в

пустотата и спокойствието й имаше нещо отвратително, нещо нечовешко,

което никой от живите в тоя лагер не ми могъл да прояви. И тогава пак чу

вътрешния глас, който й казваше: „Ти съзнаваш егоизма си, съзнаваш леда, който сковава сърцето ти… Ти не искаш да бъдеш такава, но не можеш и

затова си чужда на себе си, затова преди малко изхапа ръцете си, а сега

така спокойно затваряш очите му, стискайки цигарата между зъбите си… Да,

у тебе има едно страшно раздвоение. Съвестта ти не може да победи

егоизма и егоизмът не може да задуши съвестта ти. Затова си тъй нещастна,

затова страдаш, затова не можеш да спиш без луминал… Оттук идват

истерията ти, неврастенията ти, лудостта ти! А егоизмът ти е насаден от

насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят,

което дава възможност на тебе и на класата ти да вземате всичко и да не

давате нищо… Духът ти е прогнил от сладострастия, нервите ти са

изхабени от празните нощи в игралните казина, където прахосваш парите,

които изсмукваш от арендаторите на земите си. Ти търсиш безогледно само

удоволствия, само наслади… Затова хукна подир Ередиа, затова сега

пушиш тъй невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един

приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не

от ексцентричност, не затова, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти,

а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си

наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена

сме свикнали да дължим на мъртвите… Да, ти виждаш всичко това,

съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш. Ти си като Оливарес –

безполезна, никому не нужна дрипа. Затова отиваш към все по-голяма

лудост, затова си осъдена на гибел.“ „На гибел ли? – отговори тя

презрително на гласа, който я измъчваше отвътре. – Но аз не съм суеверна

гъска, не съм глупачка да се уплаша от себе си. Ще остана докрай такава,

каквато съм.“ „Само че не ще издържиш – мрачно забеляза гласът. –

Нервите ти са изхабени. Силни можеха да бъдат твоите прадеди, когато

поробваха света и завладяваха океаните, а ти си проядена от богатствата,

които те натрупаха. Затова не ще издържиш, затова отиваш към гибел. Ето,

не усещаш ли… Този мъртвец те смущава. Ти знаеш, че това е безсмислено,

но все пак те смущава. Ти знаеш, че в света, в живота и в душата има една

логика, от която си се отклонила, и тъкмо това те смущава.

„Ето че пак няма да мога да легна.“ – помисли Фани, но досадата й се

задуши от инстинктивното желание да последва девойката. Докато Кармен

търсеше в сандъчето си свещта, Фани се облече отново. След това и двете

отидоха в палатката на Мюрие. Най-напред те облякоха мъртвеца, после го

поставиха на гръб, изпънаха краката му и кръстосаха ръцете му върху

гърдите. Кармен запали свещта и почна да шепне молитви. А Фани пак

почувства, че у девойката имаше първобитна и жизнена сила, която я

правеше твърда като скала. „Виждаш ли? – прошепна й гласът, който чуваше

преди малко. – Тя е суеверна, тя вярва в задгробния живот и връщането на

душите, но не се бои от себе си, защото върви с потока на милиони

същества, които са свързани и солидарни помежду си, защото не е дошла

тук да търси наслади, а да спести малко пари за семейството си… О, съвсем

не е религията, която я успокоява! Нейният бог и нейните молитви са само

израз на нравствен мир в душата й. Ти си образована и умна, ти не вярваш в

безсмъртието на душата, но все пак се боиш… Боиш се от липсата на този

нравствен мир, боиш се от себе си, от егоизма си, който се противопоставя

на логиката на живота, който те откъсва от общия поток и солидарността на

всички човешки същества. Може би така си се родила, може би егоизмът ти

се дължи на тая откъснатост, но важното е, че няма нравствена връзка между тебе и света… Затова си тъй самотна, затова се боиш.“ „Не се боя“ –

каза тя с болезнена упоритост, докато гледаше завистливо спокойното лице

на Кармен и младите й устни, които шепнеха молитви. „Не, боиш се! –

повтори гласът. – Боиш се страшно от себе си, от самотата и смъртта.

Спомни си, че миналата година в Довил опасно злоупотребяваше с морфин

и оттогава се страхуваш постоянно да не се отдадеш на този порок. Спомни

си, че преди малко избяга от палатката на Мюрие, защото се боеше от трупа

му, от смъртта… Да, ти се боиш от всичко, защото съзнаваш, че личността ти

се е откъснала от смисъла на живота и на човешката общност, превърнала

се е в безсмислица, която не е нищо друго освен дрипа, освен зло…“

ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ НА КАТОЛИЦИЗМА В ЕДНА ИЗПОВЕД И РАЗМИСЪЛ

Още когато вие дойдохте в резиденцията и почнахте да ме разпитвате за

Ередиа, аз разбрах отношението ви към него. Моето предположение беше

логично и вярно…

– Логичното не значи още вярно.

– За нас… за мене е вярно.

– Искате да кажете действително!

– Да! – каза йезуитът.

– Внимавайте! – засмя се Фани. – Значи, логиката е действителност!… Но

така учи Хегел!…

Аз дойдох тук заради Ередиа, но нямах сила да си отида, защото…

защото го обичах! А сега го мразя… ужасно, неописуемо го мразя! И това

е вярно, виждате, разбирате, че е вярно. Затова няма да пожертвам нито

сантим повече за Ередиа, за болницата, за проклетия орден.

– Но болните гладуват… умират! Ередиа и орденът не са виновни за това!

– Не са ли?… Свалете маската си, лицемерни въжеиграчо на мисълта! Не

се преструвайте повече на глупак! Вие знаете къде е истината!… Тя е

само в мисълта, само в логиката, само в абсолютната идея и развитието

на тази идея, която е всичко, която е единствената действителност… А

може би истината е само в материята, както твърдят комунистите… Но

вие нямате личен бог и в двата случая вие знаете, че не може да

съществува такъв бог!…

– Сеньора!…

– Мълчете!… Вие знаете, че светът е в непрекъснато движение и се

развива, че онова, което е било през времето на Лойола, не може да

съществува днес… Който не вижда това, е или слепец, или лицемер…

Вие се отвращавате от догмите, от мечтите, от жалкото милосърдие и

безцелното себеотрицание на Ередиа. Вие знаете какви са несъмнените

богатства на католическата църква и варварската бедност на

нещастниците, които лекуваме. Всичко около нас е срамна и жестока

безсмислица, която оскърбява човешкия разум. Кой поддържа тази

безсмислица, кой успокоява съвестта на палачите, кой дава морална

сила на диктаторите, на претендента, на аристократите, на всички, които

сега искат да съборят републиката, да върнат колелото назад…

Вие знаете кой! Само духовенството, само религиозните ордени, само

безумци като Ередиа!… Признайте истината, отец Херонимо Оливарес! Фани не крещеше, не викаше. Тя говореше полугласно или по-точно,

съскаше с някаква дива и бясна злоба срещу църквата, срещу

духовенството и Ередиа. Но всъщност не мразеше ли само Ередиа? Тя

все още не съзнаваше, че попаднала в този лагер, бесът и омразата й

срещу Ередиа съвпадаха с развитието на самата действителност, която

отстраняваше от само себе си противоречията и абсурдите си. Очите на

Оливарес гледаха лицето й с трагична втренченост. Долната му устна

затрепера пак. Върху жълтеникавото му лице пробягнаха конвулсивни

спазми. Нощните дежурства и безполезното суетене из лагера през деня

го бяха изтощили до крайност. Може би щеше да защити осъденото си от

живота съсловие, да възрази или поне да запази мълчаливо трагичната

тайна на мисълта си, ако нервите му не бяха изопнати до скъсване, ако

постоянната гледка на смърт и страдание не беше превърнала

угризенията му в болка. Но сега тия нерви се скъсаха изведнъж, тая

болка разложи личността му напълно. Разкривените черти на лицето му

изразяваха ужаса на човек в морална безпътица. Години наред той бе

потискал и прикривал вътрешната драма на духа си, която сега, изтерзан

и уморен, в тоя късен час, искаше да разкрие, да облекчи. И чудото, което

Фани желаеше само от мъст, но не очакваше, стана. Той проговори. Той

каза „да“.

Той произнесе едно тихо, отчаяно „да“. И после добави:

– Аз го виждах… съзнавах отдавна, но нямах сили да го кажа.

– Защо, отче?

– Защото бе късно, защото бях станал подлец. Аз не съм луд, не съм

заслепен от мистицизъм като Ередиа… Аз съзнах истината още преди да

държа встъпителната си лекция в Гранада. Но бе късно. Трябваше да

изляза от ордена, да стана дребен чиновник или да умра от глад. Нямах

сили да се боря и да страдам като тези, които сега умират за

републиката.

Аз съм ужасно разстроен. Не зная защо ви говоря тия неща. Страх ме е,

че някой ни подслушва. Ние всички се подслушваме. Това е правило,

установено от Лойола и тайните регули на ордена, за да се контролираме

взаимно… Не чухте ли един особен шум преди малко? Сякаш някой

пристъпяше на пръсти!… Не?… О, тоя страх!…

– От кого се боите?

– От Ередиа.

– Какво би могъл да ви направи Ередиа?

– Той спада към висшата йерархия на ордена и регулите му дават право да

ме отлъчи от църквата.

– Та що от това?

– Това значи да бъда изхвърлен от ордена като парцал… А аз не съм годен

за никаква творческа работа. Аз мога само да чета лекции по история на

схоластиката и по християнска метафизика, да пълня главите на

студентите със заблуди и лъжи… Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и

страхлив.

– Вие сте само нещастен… Подлеците не признават грешките си.

Той се сепна изведнъж, сякаш уверението на Фани, че не е подлец, му

напомни някакъв нравствен дълг.

– Сеньора, споменах ви името на Ередиа, когато ми казахте, че сте решили

да напуснете лагера, защото исках да говоря направо… защото всяко извъртане щеше да ви накара да ме презирате повече и да отхвърлите

молбата ми по-сигурно. Сега я повтарям заради болните, които умират от

глад… Може би затова ви признавам и всичко… Дайте парите, които ви

искам!… Никое човешко съображение не може да ни позволи да

изоставим болните, след като сме ги събрали веднъж. Не ви говоря за

милосърдие! Не… Апелирам само към по-достойния дълг на

справедливостта!…

– Ще ги дам – каза Фани. – Утре ще имате и чека.

– Благодаря!… – изхриптя йезуитът. – Сега трябва да ви кажа всичко

докрай…. Простете!… Изпитвам непреодолима нужда да говоря…

Единственото добро нещо в нашата система е изповедта, но и тя се

използва почти винаги за най-долни цели… Да, изповедта, която

облекчава тайнствено всяка съвест…

Ще почна най-напред от себе си… Аз произхождам от семейство на

дребни благородници, на дребни кралски чиновници. Векове наред

прадедите ми са яли трохите от дворцовата трапеза и са били принудени

да мълчат, да одобряват и да се покланят, когато кралят е благоволявал

да направи някоя глупост или някоя подлост. Но преди всичко те са

мълчали… да, мълчали са от леност, от подлост, от страх да не загубят

мястото си. Аз съм като тях… Аз съм получил тая печална духовна

наследственост от тях. Аз също мълча и си затварям очите пред лъжата

на нашата метафизика, на нашия морал, на нашата

лъжеблаготворителна дейност от страх да не загубя хубавата си стая в

резиденцията и книгите си, и доброто си ядене, и отлежалото вино. Аз

обичам да си поспивам следобед и когато се събудя, да изпия чаша

силно кафе и да чета Шекспир или Софокъл в оригинал… Та кой не

обича това? Да, това е прекрасно, но подло и отвратително, когато

съзнаваш, че други работят вместо тебе, че единственото ти задължение

е да прочетеш няколко лекции в седмицата пред бъдещи кюрета и

монаси, които от своя страна ще убеждават хиляди верующи в

безсмъртието на душата и глупостите на задгробния живот, за да бръкнат

по-дълбоко в кесиите им. Двадесет и две години, откакто съм влязъл в

ордена, аз съзнавах, че това е подло, че това е безсмислица, че

животът… обществото биха могли да се наредят с много повече честност

и с много повече радост, но мълчах, защото мълчанието пред подлостта е

моята наследственост и моето възпитание… защото нямах сили да

отхвърля лъжата и да го заявя така, както го казвам сега пред вас…

Впрочем и сега аз говоря от лудост, не от морална сила. Нервите ми са

разрушени. Усещам как ужасът на този лагер, на тази болница ме

побърква напълно, как самата действителност отхвърля като антитеза

безсмислицата на моето съществуване, на нашия орден, на цялата

католическа система и дори… о, не зная, може би… може би на целия

днешен строй! Днес всичко тъне в кръв, страдание и бъркотия, но от този

хаос, от тия пепелища утре може би ще се роди един нов свят. Аз

съзирам вече този свят, сеньора, съзирам го в мисълта си, при все че не

мога да му принадлежа, защото съм жалък и ненужен отломък от

старото, защото тези двадесет и две години, прекарани в ордена, убиха

волята ми, научиха ме на леност, на спокойствие, на добро ядене и

подлост… Аз оставам в разрухата на старото, но има жизнени характери,

има хора, излезли от народа, които… Наблюдавате ли понякога Доминго Алварес?… Той е селянче, което открих в Ла Манча и с голям труд

настаних в една от нашите семинарии. Казах ли ви, че Ередиа го

наказа?… Да!… Струва ми се, че Доминго ферментира. У него става

нещо. Той ще разкъсва веригите, с които нашият орден оковава всяко

живо същество, всеки човешки дух… Видите ли? Има сили, които не

могат да се задушат, които искат да живеят. Доминго произхожда от

безимотни селяни, ратаи, от човешкия добитък и латифундиите на херцог

Алба… Но той е сто пъти по-достоен за живот от нас, аристократите, сто

пъти по-разумен от Ередиа, защото не вижда миражи, сто пъти по-честен

от мене, защото не може да търпи подлостта, когато я съзнава…

Монахът млъкна и с наведени очи се загледа в пространството пред себе

си, сякаш очакваше с меланхолично смирение да бъде обсипан с хули.

Но Фани не наруши паузата, а го остави да приказва докрай.

– Отклоних се… Простете! Сега искам да ви кажа няколко думи за Ередиа

и за моите отношения с него – продължи той. – Това ви засяга. Ако човек

е способен, амбициозен и енергичен, нашият орден го превръща във

фанатичен демон. Ередиа е един от тези демони. Кръвта и духът му са

излъчване на самия Лойола. Той е един ужасен, модерен, кошмарно

неумолим Лойола, по-страшен от истинския, който поне, преди да му се

яви Богородица, е живял доста разгулно, та познава човещината…

Мисля, че е определен за заместник на Сандовал, а може би някога ще

стане и генерал на ордена. В личността му има нещо магнетично и

пленително. Впрочем вие сте почувствали това достатъчно. Сандовал го

пази като очите си и едва след дълги колебания му разреши най-сетне да

опита ваксината си в Пеня Ронда. Това съвпадаше с вашето идване в

резиденцията, което изплаши супериора. Простете, сеньора!… Не зная

дали го съзнавахте, но в държанието ви тогава имаше нещо особено,

което събуждаше подозрение… Сандовал го анализира подробно,

понеже на младини е бил кавалерийски офицер и познава жените. Той бе

забелязал неспокойното святкане на очите ви, възбудата в гласа ви,

нервните движения. Същите неща направиха впечатление и на мене.

Сандовал се боеше най-вече да не отклоните Ередиа от ордена, да не

станете една втора Пепита Хименес.

Наблюдението, следенето, шпионирането, дори ако искате, вулгарното

подслушване на разговора, са изпитани средства за запазване на

дисциплината и чистотата на идеите в нашия орден… Пристигането ви в

Пеня Ронда ме постави веднага нащрек. Около две седмици наблюдавах

отношенията ви с Ередиа най-внимателно и като не открих нищо

необикновено в тях, писах на Сандовал, че подозренията му са

неоснователни, поне що се отнасяше до държането на Ередиа към вас.

Изброих благодеянията ви най-подробно и същевременно като верен син

на Христовата дружина, който се грижи за интересите й, осмелих се да

изкажа идеята, че благодарение на щедростта ви вашето идване тук

можеше да намали значително разноските на ордена по издръжката на

болницата. Да, спомням си , че писах точно това… Но странно, и Ередиа

бе писал същото на Сандовал. Какво стана след това – знаете. Вие

поехте почти напълно издръжката на цялата болница. Сега виждате

разликата между него и мене. Моите действия бяха подли, нищожни,

раболепни… Аз мислех само за спокойствието и библиотеката си, за

материалното благополучие на ордена, което ми осигуряваше нови книги, обилно ядене и тарагонско вино. А Ередиа мислеше за други неща… Та

нали орденът има нужда от пари, за да работи за монархията, която ще

му се отплати с нови привилегии! Нали трябваше да открива още

духовни училища, нали трябваше да обучава още монаси и кюрета, да

разширява още католическата империя, да смъкне насила тъжния

Христос на земята!… Не се смейте, сеньора!… Това е Ередиа. Нима бихте

могли да се смеете на Дон Кихот, когато се сражава с овце и вятърни

мелници? Съжалявайте само моя здрав разум, моята подлост!… Аз не

вярвах в личния бог, в догмите на християнството. За мене съществуваше

само абсолютната идея, само нейното развитие, но и тя ме оставяше

безстрастен, аморално безразличен зрител на злото в света… Аз живеех

като епикуреец. В Толедо имах и любовница. Това беше една суеверна

маркиза, една вдовица, на която най-сериозно доказвах, че само

прелюбодеянието с духовно лице не се счита за грях след смъртта на

мъжа й. Сутрин аз четях лекции по монашеска етика, доказвах патетично

пред бъдещите кюрета смисъла на въздържанието, а следобед

посещавах любовницата си, като лъжех супериора, че отивам да

раздавам дребните си спестявания из бедните квартали на Толедо… Да,

сеньора, ние всички сме безумци като Ередиа или подлеци… подлеци

като тоя, що виждате сега пред себе си…

„Светата инквизиция“, „Животът на благородника Лойола“, „Йезуитски мисии в

Западна Индия и Тихия океан“ и много други все от тоя род бяха патетични

страници за оправдаване на инквизицията, за възродения от Лойола

католицизъм, ужасни страници, разказващи за монаси, които умираха в

мъчения, пеейки псалми, които загиваха от чума и жълта треска, лекувайки

болни, които падаха с кръст в ръка, пронизани от копията на диваци. Но в тия

книги бе пропуснато да се отбележи колко живи хора бе изгорила светата

инквизиция в Европа и колко диваци бяха изклани от набожните католици в

Южна Америка.

По-късно Фани узна как йезуитите, за да служат по-вярно на папата, който с

неясни пълномощия заместваше Христа на земята, бяха приложили в ордена

си обществената система, срещу която най-много крещяха: всеки според

способностите и специалността си получаваше някаква работа в общежитието.

Имаше брат шивач, брат обущар, брат счетоводител, който водеше двойни

сметки: едни за пред хората, от които можеше да се види колко бедно и

потънало в дългове е общежитието, и други за генерала на ордена, който

трябваше да знае на какви суми възлизаше чистият приход от подаянията на

верующите, за да се изсипе в касите на Ватикана.

След това идваше по-висшата йерархия на отците: отец зъболекар, отец химик,

отец гинеколог, който помагаше в родилните домове да се плодят по-лесно

християните. Не липсваше и един отец астроном, който в Аржентина бе събрал

безконтролно пак от верующите грамадни средства, за да построи алуминиев

балон и се издигне с него в стратосферата. Но всички тия постижения на

йезуитската организация бяха на Фани още съвсем неизвестни. Поколения от

артисти бяха изразили през вековете с архитектура, живопис и ваятелство

символите на извратеното от католицизма християнство, което трябваше да

отвърне погледа на човека от злото, неправдите и насилията на земята. Но тия

символи, в този фанатичен устрем към непознатото и към илюзията на

свръхчувственото не прозираше ли поривът и вечно младата енергия на един

народ, който някога бе търсил правдата в бога и безсмъртието на душата, а сега – в логиката на кървавите революции? Заблудените единици, които все още се

кланяха искрено пред тия символи, всред тълпата от фарисеи и рушителите,

които искаха да ги премахнат, не бяха ли всъщност еднакви? Както едните, така

и другите не бяха ли движени от един и същ порив към правдата, който

чужденците приемаха с насмешка или превръщаха в блудкава романтика,

защото не можеха да го разберат? Но Фани вече почваше да го разбира смътно.

В Испания църквата още продължаваше да плаши народа със задгробното

отмъщение на бога и да ходатайства пред него за опрощение на греховете му –

не без пари, разбира се. Тук имаше още хиляди лицемери в расо, които отдавна

бяха продали Христа.

Но нима отец Ередиа бе от тях? Нима Фани не долавяше в личността му порива

към чистата, нравствена страна на християнството, нима не усещаше

същността и пламенната красота на испанската му душа?

* * *

Фани никога не можеше да повярва в съществуването на бога, в някакво

надземно същество, което стои зад природните сили, зад насладите и

удобствата на живота. Тя никога изобщо не бе почувствала нужда от подобна

вяра. По инстинкт, по възпитание и практика в живота тя бе атеистка като

прадедите си, които никак не се смущаваха от бога, когато завладяваха света.

Вярата и монашеството на Ередиа й се струваха тъй абсурдни! Те бяха чиста

лудост! Но зад тази лудост не прозираше ли съвършенството му на нравствена

личност, която превъзхождаше околните – Фани познаваше само своя осъден

на гибел свят, – както Дон Кихот превъзхождаше с лудостта си нормалните

хора, между които се движеше?

Ала каквото и да бе това безумие, то подкрепяше Ередиа. Кризата, която

преживяваше, докато разговаряше с Фани, бе удвоила силите му. Лицето му се

успокои и проясни. Очите му пак гледаха фанатично, готови да изгорят с огъня

си всекиго, който би дръзнал да се изпречи на пътя му към бога.

– На кой бог служите?… – избухна тя внезапно, оскърбена от омразата на

погледа му. – Къде се намира тоя бог? В тревата, в насекомите, в

петнистия тиф или в черквата на Пеня Ронда? Или може би в сърцето и

разума ви!… Та нима вие имате сърце? Не!… Вашият бог не съществува!

Вашият бог е студена, безчувствена, гибелна фикция на разума, която ви

владее, защото нямате сърце, защото тази фикция е убила всичко

човешко у вас…

Жалки безумци, подли фарисеи и предатели на Христа! В олтарите на

катедралите си, в капелите на манастирите си, в кардиналските дворци, в

Ескориал, Мадрид, Толедо, Севиля… навред по цяла Испания вие

притежавате тонове от злато, сребро и слонова кост, хиляди безценни

диаманти, смарагди, рубини, топази, които са достатъчни да премахнете

епидемиите и страданието, вместо да събирате умиращи дрипльовци

върху купища от слама.

И тя даде воля на истерията си, обсипа го с упреци, хулеше бога,

църквата, религията… Той се опитваше да я успокои, но тя го прекъсваше

яростно и почваше да го оскърбява и да кряска отново. А когато най-

сетне той не можа да издържи и излезе от палатката, тя се успокои

изведнъж. След това се загледа след него в изгорялата степ, в жарта на синьото небе и почувства пустота и отчаяние.  Внезапно Фани започна да се смее. Отначало тя се смееше тихо,

задушено, после смехът й се засили, стана нервен, висок, почти

истеричен… А после изведнъж се успокои и мислите й потекоха с тъжна и

пуста яснота. Ето за кого бе дошла тук!… Ето какво бе останало от

магнетичната привлекателност на този испански монах! Спомни си

юношеския възторг, с който бе почнала да го обича, мъката, която

изпитваше за него в Андалузия, себеотрицанието, с което се бе хвърлила

да го спаси от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си

всеки ден…. Ето… ето какво бе останало от всичко това! Само смехът й,

само съжалението към един луд!…

ПОСЛЕДНА НАДЕЖДА НА ЛЮБОВТА, ГЕРОИЗЪМ, ИЗПОВЕД

Обзе я злобно любопитство да види какво правеше сега Ередиа. Искаше да го

види сега, именно сега, разочарован от мечтите си за успеха на бунта,

изоставен от другарите си, унижен от безсилието си, смазан от купищата

тифозни трупове, които отравяха въздуха. Искаше да види гордостта му

пречупена и вярата му разбита, да се надсмее злорадо на паниката, която в тоя

момент сигурно бе обхванала душата му от смъртта в лагера, от

приближаването на червените… Искаше да изобличи лудостта, фанатизма,

заслепението му, да хвърли върху него вината за смъртта на Мюрие, за

самоубийството на Оливарес, за бягството на Доминго, за кървавата баня, в

която сега се къпеше испанският народ. Думите й щяха да плющят като удари

на бич върху съвестта му, да го смажат като жалък червей… И след това щеше

да се качи на колата си и да си замине.

Възбудена все по-силно от мислите си, от омразата и беса си, тя стана и тръгна

към палатката на Ередиа.

Когато стигна до палатката, тя се спря пред входа и попита високо:

– Мога ли да вляза?

Не последва отговор.

Тогава тя повдигна платнището и надзърна вътре. Ередиа седеше до масата.

Фани влезе без колебание. Под жълтеникавата светлина, която се процеждаше

в палатката, тя забеляза изведнъж, че косата му бе посивяла. И по тялото й

минаха тръпки от това, че тая коса бе посивяла. Той не четеше, не пишеше, не

прелистваше и не вадеше бележки от медицинските списания, което бе

постоянното му занимание в часовете, когато не се молеше в параклиса и не

работеше при болните. Сега той седеше до масата, отрупана с книги и

тетрадки, и гледаше пред себе си с пълната неподвижност на човек, който не

вършеше нищо, не мислеше нищо, не усещаше нищо. Дори след влизането на

Фани той не излезе от своята вцепененост. Когато очите й свикнаха с мрака, тя

не откри върху лицето му никакъв нов израз. То бе същото лице, на преуморен

от безсъници и работа човек, което виждаше всеки ден. Само косата му бе

посивяла, ужасно посивяла, бе загубила синкавочерния си блясък и това

обстоятелство изпълни Фани със смущение. „О, всичко го е разтърсило

здравата!“ – помисли тя, но не почувства радостта, която очакваше да изпита от

състоянието му. Сега той едва ли щеше да има сили да реагира. Сега той

изглеждаше слаб, изнемощял, отчаян, при все че човек можеше да заключи за

това само по бързото побеляване на косата, а не по промяната на израза на

лицето му, който си оставаше все същият. Но косата, косата!… Може би най-

сетне огненият мираж на Христовата империя върху земята бе изчезнал от погледа му, може би виждаше заблудата си, може би съзнаваше безумието си.

Сега той може би щеше да приеме съчувствието й на любеща жена, да приеме

помощ, която не идеше от небето. Внезапно тя усети, че всичката й омраза,

всичкото злорадство, което преди малко изпитваше към него, бяха изчезнали.

Тя почувства изведнъж лекотата и радостта на оня пролетен ден, когато

отиваше да го търси в Толедо. Обзе я дълбока нежност към тъй ужасно

посивялата му коса, към бледното му аскетично лице и страшната мъка, която

може би го разкъсваше отвътре. Сега тя изпитваше само желанието да се

приближи до него, да прегърне главата му и да я притисне до гърдите си, като

съзнаваше, че заедно с това щеше да докара и някакво безкрайно облекчение

за себе си, че нямаше вече да изпитва предишния ужас от смъртта и от

самотата си, да чува тоя страшен вътрешен глас, който я изобличаваше, и да

изпада в истерични припадъци. Какъв внезапен мир бе настъпил сега в душата

й, колко много обичаше Ередиа и заедно с него целия свят!… Сега тя знаеше,

че нямаше да се отдели от Ередиа никога, че нямаше да го изостави дори пред

ужаса на смъртта от петнист тиф, която бе готова да посрещне храбро заедно с

него. Само едно искаше тя: да почувства нежността й, да я приеме като

любеща жена, без оня страшен лед на фанатизма си, който го сковаваше

винаги. Само това искаше тя!… И бавно тръгна към него.

– Къде е Доминго?… Вие последна сте разговаряли с Доминго – внезапно

произнесе той.

Тялото му беше изтощено от безсъница, работа и молитви, душата му се

разкъсваше от мъка, но това бе същият суров, фанатичен глас на

неотслабваща воля, на нечовешка енергия и омраза към всичко земно, глас,

който сякаш извираше от олтара на Монсератския манастир и сега удари

душата на Фани, както железен чук би ударил нежна фарфорова ваза. Очите

му пак се бяха запалили като въглени и в тях пак светеше демонската

безчувственост на същество, което не познаваше, не разбираше човека и

любовта.

– О, мълчете!… – прошепна тя умолително. – Не говорете сега!

– Къде е Доминго? – повтори той. – Кармелитката ми каза, че сте го

изпратили до шосето и той е заминал с велосипед.

– Не говорете!… Не говорете какво ви е казала!…

– Защо?… Боите ли се? – прокънтя гласът му с мрачна ирония.

Той стана от мястото си и се приближи до нея, сякаш искаше да я изгори с

очите си. А тя почувства, че сърцето й отново се сковаваше от омраза към

него, че това, което изпитваше преди малко, беше глупост, а сега пак го

виждаше такъв, какъвто бе всъщност – студен призрак, изскочил от мрака на

вековете, от черния фанатизъм на Испания.

– Къде ли?… – изхриптя тя с предишната си омраза. – Избяга при

червените!… Сега мога да ви кажа това… Аз го улесних… И така

Оливарес се обеси, Доминго избяга при червените, Гонзало ще замине

днес с мене… Само вие ще останете тук, вие и труповете … вие и

смъртта… вие и безсърдечието ви!

– Значи, вие деморализирате подчинените ми?

– Не ги деморализирам. Те сами виждат лудостта ви.

– Вие сте подла!

– Защо подла? Защото два месеца издържах болницата ли?

– Не я издържахте! Използвахте я.

– За да рискувам петнистия тиф, нали? За да опитате играта си.

– Сполучих напълно!… – каза тя със смях.

– Не сполучихте, но отмъстихте.

– Радвам се, ако е така.

– Зная!… Защото ви липсват други радости.

– А на вас не липсват!… О!… Блажений.

– Ще получите възмездието си от бога.

– Не се боя от бога! Ни от вас, ни от себе си!

– Това ще продължава само докато вземате морфин.

– Виждам, че шпионската ви служба работи отлично.

– Трябва да й благодарите.

– А-ха!… Защо?

– Защото ви отърва от военния съд. Доминго е заловен с дрехи, които

носят пришит етикет с името на шофьора ви. Нашата „презряна“ служба

удостовери, че те са откраднати, а не дадени от Робинзон по ваша

заповед…

– Хиляди благодарности!… И какво възнамеряват да правят с Доминго?

– Ще го застрелят публично.

Мъртвешкият хлад, който идеше от Ередиа, облъхна Фани и я накара да

занемее.

„Трябва да направя нещо за Доминго.“ Това беше първата й мисъл, когато

излезе от палатката и се окопити под ослепителната слънчева светлина. По-

скоро! Веднага при дон Бартоломео!

* * *

– Седнете, сеньора!… – покани той любезно. – Радвам се, че случаят ми

дава удоволствието да се запозная с вас. – Той натърти гласа си с оглед

на една покана за вечеря в имението му, която Фани бе отказала. –

Слушал съм за вас от покойния доктор Мюрие, когото познавах… Отец

Ередиа идва вчера следобед тук и ме осведоми за смъртта му. Господ да

успокои душата му, при все че той не вярваше в него!…

– В лагера станаха тъжни неща, генерале! – каза Фани.

– Това показва пропастта, до която беше стигнало нашето отечество…

Безверието и червените идеи са проникнали дори в светата Дружина на

Христа!… Отец Ередиа ми каза всичко. Но ние ще спасим Испания,

сеньора! Затова се бием!

– Сеньора!… – произнесе той тържествено. – Ще направя всичко, каквото

зависи от мене!

– Благодаря!… Моля ви за един човешки живот. Монахът Доминго Алварес

е осъден на смърт… Пощадете живота му, генерале!…

– Боя се, сеньора, че има формални причини, които ще ми попречат да

отменя екзекуцията.

– Какви причини?… – тревожно попита Фани.

– Аз изпълнявам заповедта на върховното командване да наказвам

безмилостно всички дезертьори и противници на движението…

Присъдата е произнесена, а правото за отменянето й принадлежи само

на хенералисимо Франко.

– Тогава отложете екзекуцията… Осъденият ще изпрати молба за

помилване до хенералисимо Франко. Невъзможно, сеньора!… – В отговора на дон Бартоломео прозвуча

досада и в очите му пак светнаха зловещите пламъчета. – Молбата не

ще има никакви последствия… Освен това съвестта ми не позволява да

оставям противници, които утре могат да попаднат в ръцете на

червените и могат да действат отново срещу нас.

Фани съзна, че бе готова да се разкрещи от възмущение, но се овладя

веднага. Налетите с кръв очи на идалго я гледаха подозрително. Дон

Бартоломео стана от креслото и със същата церемониалност я изпроводи

до входа на кабинета си, откъдето я пое маркизът на Артиага. Тя почувства,

че предишната й самоувереност се връща.

– Не можете ли да помогнете вие на клетия Доминго Алварес?

– Не, сеньора… Не мога. Аз изпълнявам само заповеди.

– Тогава кой би могъл да му помогне? – отчаяно попита тя.

– Мисля, само един човек: отец Ередиа.

– Какво би могъл да направи Ередиа?

– Мисля, че само той може да отмени екзекуцията – безстрастно произнесе

маркизът. – Защото той я поиска от дон Бартоломео.

Фани се залюля и потърси опора в стената. Майор Артига я подкрепи с

ръката си.

– Изглежда, че не ви е добре – каза той.

– Да!… – Фани направи опит да се засмее. – Испанският климат действа

много силно на нервите ми.

Внезапно Фани почувства страх. Внезапно изпита зловещото усещане, че е

попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода,

които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега

преследваха нормалните хора. Това усещане бе поразително по своята

действителност. У Ередиа, у дон Бартоломео, в разюзданата тълпа, която

отиваше към фронта и свиреше с китари, в думите и действията на всички

имаше нещо лудешко и болезнено. Та това бяха луди!… Нима Фани още се

съмняваше, че не са луди?

* * *

Доминго беше загубен!… И в името на Христа един луд генерал Франко ще

екзекутира Доминго!…

През всичкото това време Фани стоеше с наведени очи. Виковете и

крясъците замайваха главата й. Внезапно тя чу бумтенето на автомобила

съвсем близко до себе си и почувства нужда да покрие очите си с ръка. Но

нима се боеше да види Доминго, нима не трябваше да го окуражи поне с

един поглед? Колко подъл бе тоя страх – страх от смъртта, страх от подвига

на осъдените, страх от собствената си пасивност! И тогава тя ги погледна.

– Безбожници!… Предатели!… – виеше тълпата.

– Ето Доминго Алварес!… – внезапно извика едно от кюретата. – Сеньорес,

това е бивш монах!…

– Избягал при червените!

– Заплюйте го!… Застреляйте го по-скоро! – ревеше тълпата.

Доминго Алварес посрещна атаката със студена, презрителна надменност.

– Испанци!… – изрева бившият монах Доминго Алварес. – Ние се борим за

вас!… Ние умираме за вас! Испанци!… – продължаваше да реве той. – Ние искаме да ви отървем от

тиранията на благородниците, от лудостта на поповете, от

грабителството на капиталистите!… Затова искат да съборят

републиката.

– Да живее републиката!… Да живее свободата!… – почнаха да викат и

другите двама осъдени.

Фалангистите, легионерите, роялистите, наварските доброволци и певците

на серенади извадиха ножовете си.

– Безумци!… – успя да извика Доминго Алварес.

Телата на осъдените се снишиха и изчезнаха под ударите на бляскащите

ножове. От платформата на камиона зашуртя кръв… Тълпата ревеше…

Фани затвори очи…

* * *

– Кармен!… – произнесе Фани. – Това е за тебе!… Тия пари ще ти

потрябват, когато се омъжиш.

– Аз няма да се омъжвам, сеньора – внезапно заяви испанката.

– Как така?

Кармен се усмихна горчиво:

– Имаше един младеж от Чамартин, който ме искаше… Работеше в

тъкачните фабрики. Всички мислеха, че ще се съберем. И аз го обичах,

но отказвах…

– Защо?

– Защото беше анархист.

– Та що от това?

– О, сеньора… аз не можах да се реша. Веднъж той ми каза…

Кармен замълча, сякаш това, което искаше да съобщи, я изпълни внезапно с

тъга, срам и негодувание.

– Какво ти каза?

– Разказваше ми често за идеите си… съвсем чудни… понякога страшни…

Веднъж ми каза – гласът й стана сподавен и възмутен, – че ако се оженим

и аз тръгна подир друг мъж… и дори имам деца от този мъж, той нямало

да ме убие… защото… такива били неговите идеи.

– О, казал е твърде много за тебе – съчувствено произнесе Фани. –

Очевидно той се е шегувал!… Какво стана после?

– Оттогава не сме се виждали, сеньора.

– Сега не знаеш ли къде е?

– Мисля, че работи в тъкачниците на Бехар… или Билбао. Не зная.

– Как се казва?

– Хиасинто.

– Добре. Вземи тия пари. Ще ти потрябват, когато се омъжиш за Хиасинто.

Но вместо радост при споменаването на това име, от очите на девойката

почнаха да се търкалят сълзи.

– Сеньора… може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не

е искал да целуне разпятието…

„О!… – помисли Фани. – Ти го жалиш повече за това, че не е целунал

разпятието.“ И тя щеше да се разсмее, но изведнъж си спомни как загинаха

анархистите през тази страшна нощ; и как пееха за свободата, преди да изгорят

живи. А може би и Хиасинто лежеше сега върху паважа на някоя улица в Билбао или захвърлен в трап… Фани знаеше вече, че в краката на тоя

ненаситен и жесток католически господ тази сутрин по цяла Испания се

търкаляха хиляди трупове и безводната земя попиваше жадно потоци от

гореща човешка кръв.

АТМОСФЕРАТА НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА. РАЗМИСЪЛ

Десничарската революция приближаваше и роялистки агитатори сновяха

неуморно и разнасяха лозунгите за сваляне на републиката, за императорска

Испания и за дон Луис де Ковадонга. Че Испания отново щеше да стане

империя, бе малко съмнително, но нима господ нямаше да помогне да се

очисти поне от комунистите? Смутовете, подклаждани от храбри идалговци,

които се бяха заклели да умрат за господ и за краля, ставаха все по-чести.

Един следобед местната фаланга се опита да направи манифестация, но биде

пръсната от въоръжени комунисти. Взводът от цивилната гвардия, който бе

изпратен да въдвори ред, се разбунтува внезапно срещу командира си, така че

трябваше да се намеси войската.

Йезуитите бяха традиционни властници в тази страна, че и те владееха безброй

имоти и заповядваха над много души, работеха за събарянето на републиката и

кога с гневни заклинания, кога с благи думи увещаваха народа да пролее още

веднъж кръвта си и да върне на престола безценния претендент на безценната

бурбонска династия дон Луис де Ковадонга. И затова навярно дрипльовците,

които пазеха републиката, бяха така разгневени.

Между това от планините на Леон и Навара почнаха да се стичат доброволци с

икони, кръстове и парченца от мощи на светии, нехранимайковци от всякакъв

вид и дълбоко верующи голтаци, които кюретата ръсеха със светена вода.

Между тях имаше престарели ветерани от Карлистката война, привърженици на

дон Карлос или дон Алфонс от миналия век, старци, които едвам се крепяха на

краката си, но бяха запасали патронташи и стари пистолети и бяха дошли ей

така, за слава, за да преживеят още веднъж възбудата на младините си и да

насърчат синовете си да се бият по-добре за краля. А множеството ги

акламираше, носеше на ръце и ревеше диво: „Да живее дон Луис де Ковадонга,

да живее кралят!“ Фалангистите пък се усмихваха подигравателно, защото бяха

решили твърдо да не допускат подобна напаст до испанския престол. От

планините слизаха и буйни арагонци, облечени в шалвари, пъстро извезани

салтамарки и бели шаячни наметала. И те бяха препасани с патронташи, ками,

стари пушки и пистолети от Кубанската война. Мнозина носеха мехове и

бъклици с искрящо бяло вино, а също и китарите си, така че образуваха цели

оркестри, под звуците на които красиви девойки танцуваха хота, болеро и

фанданго. Това бяха богати арагонски скотовъдци, собственици на хиляди

стада в планините, хора, независими и сприхави, ни благородници, ни плебеи,

размирен елемент и вечна грижа на централната власт още от времето на

Ферниданд и Изабела.

По стар арагонски обичай те водеха със себе си ратаите, овчарите и слугите си,

също въоръжени до зъби. Тия буйни, заядливи мъже слизаха от планините си,

без точно да знаят защо, просто тъй, защото кръвта им кипеше, а

благородниците от равнината знаеха как да използват това, и защото

предусещаха, че долу почваше разпра, която не можеше без тях. Всички тези

безредни тълпи минаваха по шосето край лагера на път за Пеня Ронда, където

кюретата им държаха огнени слова, а офицерите ги разпределяха на полкове. Войниците крачеха уморено, прегърбени под тежестта на раниците и пушките и

отиваха да се бият, без да знаят за какво, просто за това, че офицерите ги

водеха, а кюретата ги бяха учили да се подчиняват. Те вървяха като покорно

стадо овци, предназначено за кланицата.

Все по-често от тия ликуващи тълпи се отделяха внезапно хора с висока

температура, които почваха да бълнуват или припадаха от сърдечна слабост, а

по корема им се явяваше изрив от червени петна. Бе петнистият тиф на

испанската гражданска война, който скоро щеше да се разрасне като

средновековна чума.

* * *

Републиканците и бунтовническите генерали прегрупираха войските си,

оформяха стратегията си.

Руски, френски, италиански и немски кораби пускаха котва в пристанищата на

Испания и разтоварваха хиляди тонове убийствени модерни оръжия. Ако

световната съвест искаше да спаси републиката, мракобесието желаеше да я

повали. Авторитарните държави изпращаха под формата на доброволци

собствени офицери и собствени войници, за да опитат в испанско месо новите

си оръжия.

По шосето за Медина дел Кампо се проточваха дълги колони от моторизирана

артилерия. Пристигаха танкови батальони, чиито войници носеха испански

униформи, но говореха италиански или немски. По синьото небе минаваха

бързи като стрели изтребители и плавно летящи бомбардировачи.

Това, което се подготвяше в Испания, бе прелюдия и тътнеж на ураган от

убийства, който скоро щеше да помете цяла Европа, целия свят!…

Войната беше вече в ход. Стана нужда да се употреби артилерия, защото

наварците не се предаваха и барикадирани в къщите, изпитваха дива наслада

да умират за господ и за краля. Металурзите, напротив, се биеха спокойно,

подканяха противниците си да се предадат и където бе възможно, пазеха града,

макар и с цената на кръвта си. И така, бяха разрушени много къщи и паднаха

много испанци. Благородна и плебейска кръв се всмукваше еднакво жадно от

сухата земя. Пролетарски дрипи и разкошни мундири се валяха еднакво

трагично в праха. Падаха фанатични наварци, обрекли живота си на някоя

Богородица, падаха богати арагонски селяни, любители на бой с бикове, вино и

серенади, падаха аристократи, носители на славни имена и шампиони на поло

и стрелба по гълъби, падаха фалангисти и легионери, дали кондотиерска

клетва на Франко. Всички преди смъртта разкопчаваха ризите и целуваха по

едно разпятие, което висеше на гърдите им, за да влязат душите им в рая. А

падаха и билбайските работници, които не носеха разпятия, не вярваха в

светии и не мислеха за безсмъртието на душите си. Падаха почернели от

фабричния дим хора на труда, които искаха повече хляб и повече въздух за

децата си, падаха и честни труженици на мисълта, които не можеха да понасят

егоизма и високомерието на аристократите. Но най-много кръв проливаха и в

най-опасните места се хвърляха работниците. И така, червените напредваха от

периферията към центъра, като се биеха за всяка улица и за всяка къща и най-

сетне заобиколиха отвсякъде офицерите на дон Бартоломео. Червените

предложиха да се предадат, но идалговците отказаха, защото продължаваха да

бъдат високомерни и надути дори пред смъртта. И тогава кастилските благородници налапаха пистолетите си и се самоубиха с последните куршуми

между кадифените завеси на щаба си, за да не позволят на простолюдието да

докосне аристократи. Бяха избити също и много бедни селски свещеници. Бяха

избити и монаси от древни ордени на изкуплението, които имаха за цел да

умъртвят телата си с труд, бедност и лишения и така да възвисят духа си. Това

бяха беззащитни фанатични души, които посрещаха куршумите на народния

гняв учудено и кротко. Загинаха и монаси августинци, които не принасяха

никаква полза, а само вреда, като възбуждаха завист и озлобяваха народа с

удобния си живот. Тия монаси живееха предимно в благословената от бога

Андалузия в мраморни манастири всред палми, портокалови дървета и бяха

истински аристократи на мисълта и спокойствието, разполагаха с грамадни

библиотеки, говореха помежду си на латински, четяха и пишеха философски

съчинения на латински, наслаждаваха се на битието…

Загина най-сетне и епископът на Пеня Ронда, който малко прибързано бе

решил да отслужи молебен за монархията, преди още наварците на дон

Бартоломео да изчистят всички съмнителни елементи. Една млада испанка

стреля с револвер върху епископа, така че куршумът го удари в широкия и

тлъст гръб, покрит с брокат и дантели. След това почна отново да избива и дон

Бартоломео. Аристократът дон Бартоломео Хил де Сарате избиваше плебеите

така усърдно и така непоколебимо все в името на господ и на краля, че дори

фалангистите – най-нова мода испански националисти – се уплашиха от него и

поискаха от човека, който ръководеше бунта срещу републиката, да бъде

сменен. Но този човек не ги чу, защото дон Бартоломео беше незаменим,

фанатичен главорез, дори по-страшен от Писаро.

* * *

– Знаете ли новината, сеньора? – попита той, мъчейки се да запази

достойното спокойствие на монах, който е поверил съдбата си в ръцете

на бога. – Червените са предприели офанзива между Тордесиляс и

Медина дел Кампо.

– Кога? – попита Фани, без да се разтревожи много.

– Тази сутрин.

– Къде са Тордесиляс и Медина дел Кампо?

– На петдесет километра оттука.

– Тогава какво ще правим? Ще бягаме ли? – произнесе тя, обзета от

злобното желание да го изплаши още повече.

– Не зная… Каквото реши отец Ередиа.

– Аз предполагам, че ще реши да останем тук. Не можем да изоставим

болните. Но ако червените дойдат, ще ни избият като кучета.

– И аз съм уверен в това – произнесе брат Гонзало, като не можа да

овладее повече паниката в душата си. – Снощи научихме, че в Лерида са

избити тридесет доминиканци, а в Хаен и Палма дел Рио просто изгаряли

августинците и кармелитките живи…

– Може би това само слухове, братко.

– Не, сеньора!… Съобщиха го по радиото от Рим.

– Ужасно!… Тогава те ще вършат същите изстъпления и тука!

ххх Розабланка разчиташе на численото превъзходство на своя взвод от наварци

или на това, че анархистите, неусетно заобиколени от всякъде, щяха да се

предадат, или най-сетне бе до такава степен опиянен от миража да се върне

монархията, та бе забравил всякаква предпазливост и не съзнаваше какво

върши.

Реакцията на анархистите последва мигновено. Автоматичните пушки

изтрещяха зловещо, а след това се чуха два по-силни гърмежа от старите

пушки на наварците.

Розабланка изпусна сабята си във въздуха, главата му, покрита с хусарски

шлем, клюмна напред, а след това целият се наклони бавно и като пресечена

топола рухна на земята.

Фани видя как ешарпът на императорска Испания се отъркаля в праха, а

брилянтите върху ордена на Изабела светнаха студено и жестоко под лунната

светлина. На много места по небесносинята му униформа се появиха тъмни

кървави петна…

След двудневни сражения, в които дон Бартоломео загуби цвета на елитните си

наварски войски и даже една рота от млади кастилски благородници, Пеня

Ронда бе заобиколена. Това стана тъй неочаквано и тъй бързо, че дон

Бартоломео не може да се оттегли своевременнно заедно с щаба си, както

допускаше правилникът, до съседното летище, където чакаха два германски

юнкерса. След като дадоха три часа срок на населението да се изтегли,

червените атакуваха и превзеха града… Така падна Пеня Ронда и така наново

се проля много испанска кръв за господ, за краля, за Хитлер и Мусолини…

* * *

Фани почна да разсъждава. Очите й още бяха изпълнени с ужаса на

хекатомбата, която видя преди малко. Мъчеше се да открие някакъв смисъл в

станалото, нещо, което би могло поне след революцията да донесе по-добри

дни на тая нещастна и вечно размирна страна. Всичките изводи, до които

стигаше, бяха абсурдни. Роялисти и фалангисти искаха да съборят

републиката. Защо?… Кой можеше да отстрани нещастията от Испания?

Кралят, аристократите, фалангистите, йезуитите? Но всъщност те искаха да

върнат мракобесието и фанатизма; те щяха да предизвикат нова, още по-

страшна революция!…

Колко забъркано, колко ужасно неразбираемо бе всичко! Ала тя продължаваше

да мисли, да разсъждава упорито, защото всичко, което бе преживяла през тази

нощ, бе неописуемо и страшно, защото само диваците и животните приемаха

ужаса и страданието, без да мислят, без да се питат откъде иде.

Фани разбра най-после причината за всичко, разбра истината, която бе съвсем

проста и която нито ученият археолог на Мериме, нито Дюма, нито Готие, нито

Моклер, нито всички дипломати и празни зяпльовци и блудкави певци на

романтиката, и писатели с добър стил, които обикаляха Испания като панаир,

не виждаха или виждаха , но криеха съзнателно. А тая истина беше, че в

основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия

живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на

сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство,

което нямаше нищо; че в Испания ситите бяха по-сити, а гладните – по-гладни

от другаде и че най-сетне през революциите гладните налитаха толкова по-

яростно, колкото бяха по-гладни, а ситите ги потискаха толкова по-жестоко, колкото по-ясно виждаха, че щяха да загубят богатствата си под напора на

глада им. Да, това бе истината!… А всичко останало, което Фани видя тази нощ,

върху което умуваха романтиците, зяпльовците и писателите и което наричаха

загадка на испанския характер – начинът, по който загинаха анархистите,

наварците, фалангистите и легионерите през тази нощ, – се дължеше на

отчаяната решителност у двете страни, на горещата кръв и слънцето, но не бе

първопричината за изстъпленията. Първопричината бе гладът, защото ситите

не обичаха да развалят спокойствието си, освен когато са заплашени или искат

да си върнат привилегиите.

Но къде бе мястото на Ередиа в това ужасно клане? Не стоеше ли на страната

на ситите със своята луда мечта за католическа империя, с фанатизма и

подмолните действия на ордена си? Не съзнаваше ли заблудата си? Или бе

лицемер? Но и в двата случая Фани почувства, че нещо се бе отчупило от

любовта й, нещо бе изчезнало от митичния образ на Ередиа, нещо хвърляше

сянка върху личността му. Не бе ли един мрачен признак на миналото, който

щеше да изгори в пламъците на гражданската война? И тя почувства изведнъж,

че във всичко, което стана тази нощ, имаше някакъв смисъл, че животът се

развиваше по неумолими закони, че от разрухата и смъртта на старото, от

болката и страданието се раждаше един нов свят…

КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ И ПРЕОБРАЖЕНИЕ

– Аз направих това не само от дълг към вас, сеньора – произнесе той с

глас, който изглеждаше развълнуван, но в който човек не можеше да

вложи никакво определено чувство. Има моменти, в които може би

съзнавате това. Поведението ми, външното ми отношение към вас не

значи нищо.

Той млъкна, като че бе смутен от признанието си, след това продължи:

– Може би съзнавате, че след оная нощ, когато спасихте живота ми, моето

приятелско чувство е съвсем друго. Аз ви мислех за капризна и

вятърничава жена. Но след това, дори когато ви говорех, че искам да ви

задържа тук в интереса на ордена – той млъкна – аз чувствах съвсем

друго, аз исках да останете, защото ми станахте необходима…

– Аз ви обичам, сеньора. Макар че на дело нашите отношения няма да се

изменят. Исках да знаете само това.

Луд ли беше? Фани го погледна изумена. Красивото му лице на светия и

езически бог беше смирено наведено. Очите му гледаха кротко. Гласът му

бе прозвучал с някаква неподражаема копринена мекота. О, подлец!… Та

нима това беше неговото същинско лице, неговият поглед, неговият глас?

Какво се криеше зад тази фалшива овча смиреност, зад тази маска? Не се

ли боеше, че след смъртта на Мюрие Фани щеше да се стресне, да помисли

повече за себе си и напусне Пеня Ронда? А сега… да, тъкмо сега кой щеше

да поеме нейната работа, кой щеше да дава пари за болницата? Можеше ли

да намери другаде такава дойна крава? Ето откъде идеше неговото лъстиво

признание заедно с уговорката, че „на дело отношенията им няма да се

изменят“. Глупак!…

Та нима той прибавяше шарлатански към другите си благоволения

признанието за едно несъществуващо чувство. Лицемер! Лъжец! Йезуит!…

Но може би… – о, надежда на любеща жена – може би в това, що казваше,

имаше частица от истина! Поне винаги досега, дори когато трябваше да й каже най-жестоките истини, той не я бе лъгал. Нима тя не му беше спасила

живота, нима той беше толкова чудовищно безчувствен да не й е

признателен за това? И най-после, когато той казваше, че я допуска в

лагера в интереса на ордена, не правеше ли това, за да скрие от гордост, от

фанатизъм едно истинско чувство, което се бе появило у него против волята

му? Не, тя не биваше да го осъжда тъй бързо, тя трябваше да провери.

Полека! Спокойно!… Ако ли пък се увереше, че лъже, тогава пред страха му

Фани да не остави лагера признанието му означаваше едно предложение…

да, едно предложение да бъде купен, да продаде тялото си.

– Моля ви да не ми говорите така благочестиво!… Моля ви поне веднъж да

се отърсите от небесните си качества и да слезете на земята! И не ме

наричайте на всяка дума сеньора, защото рискувате да издращя лицето

ви с нокти… Разбирате ли, дон Рикардо?

Той кимна с глава, че разбира, но светското обръщение, с което тя замени

духовното, го раздразни. Върху устните му се появи познатата

полупрезрителна, отчайващо насмешлива усмивка. Очите му станаха

неусетно пак стоманено твърди. Може би с дяволската си интуиция той

предусещаше намеренията на Фани и загуби, без да иска, установения от

регулите на ордена кротък агнешки вид. Но това… това не показваше ли, че

бе неспособен да се продаде?

– Така!… – продължи тя нервно. – Слезте поне веднъж между хората,

станете поне веднъж човек!… Казвате, че ме обичате… Вярно ли е това?

– Да, съвсем вярно – отговори той и гласът му прозвуча без предишната

фалшивост.

– Откога?

– От оная нощ, когато ме спасихте от пушките на анархистите, от деня,

когато заради мене казахте истината в съда… от момента, в който ви

видях за първи път!…

Той говореше просто, без вълнение, с ясен глас и стоманената твърдост в очите

му ставаше все по-остра, все по-пронизваща. Фани усети как отново загубва

решителност пред силата, която се излъчваше от него.

Тя нямаше никаква възвишена цел в живота си, не познаваше ни страданието,

ни подвига, с които тия цели се постигаха. Ако всяка фибра на тялото й, всяко

движение на мисълта й се стремяха към Ередиа, ако това чувство, което

изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя,

за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!… Тя искаше да сграбчи това

сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха

узрелия плод от дървото. Тя искаше до го погълне, да се насити от него без

друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита.

Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика

любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си.

Сърцето й замираше , краката й заплашваха да се подкосят. Съзна изведнъж,

че дори ако тоя мъж я сметнеше за блудница и почнеше да хвърля камъни

върху нея, пак би го обичала, пак би пропълзяла до краката му и би молила

милостта да остане при него.

Лицето му, озарено от светлината на петролната лампа, излъчваше някаква

кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привличаше и

смазваше. Изведнъж тя почувства, че почва да губи властта над волята си, че

поривът, който бе потискала месеци наред, който я караше да желае устните,

тялото му, душата му… всичко, всичко у него, този порив сега я бе завладял напълно и напираше със страшна и неудържима сила. И тъй както пеперудата

се хвърля в пламъка, който ще я изгори, така и тя се хвърли върху монаха,

обхвана го като пантера и впи устните си в неговите. Никога жена не бе

прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други

устни. Дъхът й пресекна, сърцето й замря, цялото й същество потъна в някакво

безумно, диво, изгарящо блаженство. Ала веднага след това тя почувства как

една желязна, твърда, неподозирано силна ръка я изтръгна грубо от сладостния

допир с това тяло, с тия устни, как тази демонска, почти свръхестествена

твърда ръка я отхвърли във въздуха. Усети как тялото й се удари в стената на

палатката, която се огъна и после я отхвърли отново като пружина. Издрънча

някаква бутилка, паднаха някакви чаши, разсипаха се някакви цигари… Тя се

удържа, запази равновесие, но не чуваше, не виждаше нищо. После се окопити,

съзна като насън, че един монах, един испански монах изтриваше с фанатично

отвращение устата си от докосването на скверните женски устни. А гласът му

съскаше:

– Махнете се!… Не се докосвайте повече до мене!… Това е подло!…

Излезте веднага от палатката!

– Палатката е моя… – произнесе тя като насън.

– Все едно!… Махайте се веднага!… Елате след половин час!…

И пак като насън тя се подчини и тръгна към изхода на палатката.

Свърши се!… Нямаше какво повече да става. Това, което се случи, бе

умъртвило напълно способността й да реагира с бурния припадък на

истерията си. Усещаше само как цялото й същество се бе превърнало в

безумна омраза, в отмъстителна и безскрупулна воля за действие, но

нямаше сила да каже нищо, да мисли за нищо, да направи нищо. Усещаше

само как някаква спазма стягаше гърлото й, как дробовете й не можеха да

поемат въздух. Въздух! … Повече въздух! Защо този климат бе тъй адски,

защо нощта бе тъй задушна!… Но с първите няколко крачки, които направи,

тя пое въздух и усети веднага вонята на труповете.

Тръгна между палатките. Лъхна я отвратителната миризма на труповете от

другия край на лагера. Последната четвърт на луната се бе издигнала

високо над хоризонта. Лагерът спеше или по-точно агонизираше, защото

мнозина от болните, които сега стенеха, бълнуваха или умолително искаха

вода, до сутринта щяха да умрат. Бе страшно да се помисли, че нощем

дежуреха по един или най-много по двама души за целия лагер и че дори

това дежурство сега бе станало излишно поради липсата на лекарства.

Наистина, дежурните бяха безпомощни срещу заразата, проникнала веднъж

в организма, но все пак можеха да поддържат сърцето, да подкрепват силите

на болния, ако имаше достатъчно лекарства. А сега те бяха само

безпомощни зрители на смъртта.

Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа – тая сложност от

противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и

обожание, на способност да се пожертва за него и да разкъса лицето му с

нокти, – всичко това й се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе

разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на

тялото му. Не й трябваше повече. На нея от дълги години не й бе трябвало

нещо повече. Връзките й с почти всички мъже, които бе мислила, че обича,

се свеждаха именно към това притежание. От Ередиа тя искаше да вземе

само това, което бе взела вече от Мюрие – само няколко седмици, няколко

дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му остави за сбогом

отегчената и меланхолична усмивка!…

Как си бе въобразявала, че го обича, че не може да живее без него! Разсмя

се вътрешно, като си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за

полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един

луд, един луд!… Най-сетне тя виждаше Ередия под ясната светлина на

разума си. Той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради

миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си,

майка си, себе си!… Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи

и Фани!

Ала с колко висока цена, с какви мисли, с какъв риск и излагане на смъртна

опасност щеше да го купи!… Не, човек трябваше да бъде идиот, за да върши

всичко това. Изведнъж тя се почувства още по-унизена, още по-жалка от

преди, изведнъж изпита носталгия към предишния си живот, към едно легло,

в което човек можеше да легне, без да се страхува, че в него щяха да

пропълзят инфектирани въшки, към един мъж, с когото може да отиде на

дансинг, да се посмее и потанцува жизнерадостно, без да разговаря за бога,

за ближния, за смъртта и петнистия тиф…

Изведнъж почувства нужда да види огромна купчина от труповете на всички

монаси в Испания. Ако сега някой партизански отряд от комунисти или

анархисти нападнеше лагера или резиденцията на йезуитите в Толедо, или

кой да е манастир, тя щеше да ръкопляска, да стреля и убива заедно с тях.

Червените, само червените, можеха да изтребят монасите, за да отърват

Испания от тази черна, отвратителна средновековна паплач! Сега тя

разбираше смисъла на тия поголовни кланета, на яростта, с която

анархистите искаха да отвлекат Ередиа. Да, само червените можеха да

спасят Испания!

Глупости! Нима я интересуваше изобщо Испания!

Трябваше да минат две минути, след като влезе в палатката и се тръшна на

леглото си, за да изстине от този бяс, за да дойде на себе си и съзнае пак

жалкото падение на личността си, за да се види пак такава, каквато бе

всъщност – парцал на суетността, истерична кукла, която живееше от потта

на арендаторите си, светска блудница, която тичаше подир киноартисти,

боксьори, безделници и най-сетне се бе спуснала върху един побъркан

испански монах. Но как мразеше сега този монах, как искаше да прегризе

гърлото му с яростта на пантера! Фантазията й рисуваше сцени на

апокалиптична жестокост, съставяше планове, търсеше думи, които щяха да

се забиват в сърцето и гордостта му и да пускат кръв: „О, преподобни

глупако от Дружината на Христа!… Ти ще ми платиш скъпо, много скъпо за

всичко това! Ще видиш до какви унижения ще стигнеш, как ще се влачиш в

краката ми, как ще молиш за милост! Аз няма да напусна лагера, докато не

си отмъстя, няма!…“

Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. По-добре да

сложи край на тази авантюра!

* * *

Късно след полунощ той влезе в параклиса и устните му зашепнаха:

„Господи, прости ми любовта към тая жена…“ Но изведнъж се разнесе гърмеж. Монахът протегна ръце и рухна на земята. Лицето му потъна в

кръв…

А навън беше нощ. Върху небосвода трептяха звезди. От палатката

долитаха сподавените вопли на болните. Непогребаните трупове

продължаваха да вонят, ехтеше тътнежът на червената артилерия. Бе черна,

магнетична, испанска нощ, нощ на мъртъвците, нощ на убийства, нощ на

отмъщение…

Една сянка, безшумна като призрак, се прибра незабелязано в палатката

си…

ЕПИЛОГ: МЕТАФОРИЧНО ОЧИСТВАНЕ ОСТАТЪЦИТЕ ОТ СТАРИЯ СВЯТ

Когато на сержант Мартинес, командира на батальона, му доложиха, че в

града върлува петнист тиф, той се обърна веднага към своя учен другар

Аркимедес Морено. Сержантът имаше голяма вяра в науката, много по-

голяма от вярата, с която прелатите на Испания се молеха публично на

господ да спаси страната от глад, революция и болести.

На аржентинския лекар доктор Аркимедес Морено, доброволец в

републиканската войска, бе възложена тежката задача да се справи с

епидемията в Пеня Ронда от петнистия тиф за тила на армията, и поиска

палатки, легла, завивки и долни дрехи. Всичко, каквото искаше, пристигна

бързо. Един съвсем нов лагер бе построен до стария. После пристъпи към

обезвъшаване на болните. В горещите часове на деня, когато нямаше

опасност от настиване, болните биваха остригвани, събличани, изкъпвани и

препращани с чисти дрехи в новия лагер. Някои от болните се противяха на

тази операция, защото кюретата от детинство им бяха внушили, че е грешно

човек да се съблича гол пред други хора. А старите палатки, старите

сламеници, завивки и дрипи, напоени с пот и мръсотия, Аркимедес Морено

заповяда да се натрупат в един общ куп. Така се образува един огромен куп

от дрипи и вехтории, които гъмжаха от въшки и които бяха полети с бензин и

запалени. Към небето лумнаха високи пламъци от черни кълба дим. В тоя

миг върху индианското, кипящо от енергия лице на Аркимедес Морено се

появи доволна усмивка.

Хиляди заразени въшки изгаряха в огнената стихия и заедно с тях изгаряха

дрипите, мръсотията, донкихотщината и фарисейското милосърдие на

стария свят.

Само две самотни палатки оставаха да стърчат от предишния лагер.

Аркимедес Морено разреши в тези палатки да останат временно една

англичанка, която оздравяваше от петнист тиф, заедно с прислужницата и

шофьора си. Тази жена вероятно бе застреляла в параклиса един от

организаторите на бунта в Пеня Ронда, монаха Рикардо Ередиа. Освен това

в лагера бе станало и едно самоубийство.

Каква драма, какъв вътрешен конфликт бе разтърсил душите на тия хора?

Без съмнение Аркимедес Морено можеше да научи нещо, ако отидеше да

побъбри с англичанката. Но под омразата му към стария свят, под

плебейската му външност на гаучо, под измачканата униформа и червената

петолъчна звезда на кепето му – знака на работническия батальон – туптеше

фино човешко сърце. Той не искаше от празно любопитство да разчепква и

да причинява страдания на тия болни осъдени души. Запали евтина цигара и тръгна към новия лагер. А от стария оставаха само димящи купове от

черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота.