КАЗУСЪТ „ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА“ Септември, 2025 г. , по повод две-годишнината от „произшествието“ на ул. „Гурко“.
Криворазбраното право на пресичане на така наречената “ Zebra“ е причината, която ме предизвика да анализирам цялата психология на ситуацията и да достигна до едно възможно разрешение на конфликта между пешеходец и шофьор точно на това място от уличното движение, и бих желал, наред с емоционалните моменти в изложението, да следите много внимателно и да не пропускате логиката ми.
Принципно, телевизионните дебати са доминиращо успокояващи към скърбящата и възмутена част от обществеността, и насочени изключително за засилване на наказателните мерки към едва ли не единствените виновници за смъртта на пътя – шофьорите.
Колкото и драстични мерки да се приложат в посока намаляване на времето и скоростта на шофиране, и колкото и да се увеличи времето за излежаване на присъдата на шофьора, някой, някога, ще се качи на колата и с висока скорост за нула време ще убие някого, точно на някаква пешеходна пътека.
Но, забележете, този шофьор, който се е качил в колата от някъде си, няма нищо общо във времето и пространството с пешеходеца, който върви нанякъде си, с изключение само на едно нещо, което е общо и за двамата и е в главите им, и то е, че и двамата са забравили нещо до момента на злощастния сблъсък на пешеходната пътека. Но, докато шофьорът ще получи този шанс да си го спомни, макар и с фатално закъснение, възможно е пешеходецът да е фатално закъснял да го получи!
Шофьорът е забравил правилата за контролиране на автомобила си, но какво е забравил пешеходецът– предстои да разберем.
Доколкото ми е известно, шофьорът е длъжен по закон да спре пред пешеходната пътека, когато пешеходецът вече е стъпил на нея, но е малко спорно положението, при което и двамата едновременно са се озовали върху нея, макар че случаят е безопасен поради позицията на задължително разминаване и невъзможност за сблъсък между тях.
Да, безспорно пешеходецът притежава правото да пресича на пешеходната пътека, но тук трябва да уточним, че и автомобилите притежават правото да прекосяват през нея, защото тя е неотделима част от уличното платно, предназначено за движение на автомобили, да не забравяме това. И тук веднага ще добавя още едно важно правило, което не трябва да се забравя, че господар на уличното платно е автомобилът, където му е предоставена физическа възможност за придвижване – много по-бърза от тази на от пешеходеца, който пък е господар на приспособеното за по-бавно придвижване пространство – тротоара!
И като споменах бързина, трябва да отбележа, че всички бързат – и пешеходците, и шофьорите, които са със значително по-бързо превозно средство от краката на пешеходеца, намаляващо им възможността да се спрат в бързината си при срещата си с него, докато пешеходецът притежава абсолютната физическа способност да спре бързането си при тази среща. Последните размишления ни налагат убеждението, че законът трябва да предоставя на пешеходеца не толкова абсолютно право, а де юре, само една правна практическа възможност за пресичане на уличното платно и да не забравя де факто, кой е с правото на господар на уличното движение, и да се съобразява с това!?
Тук понятието „господар“ е с уважително звучене, а преквалифицирането на правото на пресичане, в една правна практическа възможност за пресичане, цели снемане на господарското самочувствие от пешеходеца на пешеходната пътека и поставянето му на по-смирената позиция на подчинен, което е възможно да го обиди, но пък ще е от жизнено важно значение за него.
Известно е, че шофьорът, приближавайки с автомобила си пешеходната пътека, се оглежда наляво и надясно, за да види дали няма пешеходец, готвещ се да пресече, като шофьорът не е задължен да спре, ако пешеходецът не е стъпил на платното, но го прави и това е от уважение. Казвам го, защото в 99% от случаите, когато съм чакал пред пешеходна пътека, шофьорите са проявявали учтивост, а изчакването ми винаги е съпроводено с моралното притеснение, че аз, единствен пешеходец, принуждавам толкова много шофьори, вероятно по-забързани от мен, да спрат и да ме чакат да премина.
О-о , Какъв ли светофар трябва да светне в главата на пешеходеца от последния факт, след като господарят на уличното платно – шофьорът, проявява моралното задължение да се огледа, и не е ли задължително, и подчиненият – пешеходецът, с още по-голямо внимание да прави същото в двете посоки на улицата.
Пешеходецът в единия вариант, когато на далечно безопасно разстояние не забелязва прииждащи МПС, може и по-смело да прекоси пешеходната пътека, но когато види на близко и опасно разстояние приближаващи МПС, няма ли да се почувства морално задължен, и той, от своя страна, да постъпи възпитано и да изчака автомобилите да спрат, и да му осигурят практическата правна възможност за пресичане.
Уви, не! Както ви споделих от моя опит, че в 99% от случаите шофьорите намаляват скоростта и спират, така съм забелязал, че в много от случаите пешеходците демонстрират всички нюанси на неуважение и пресичат нахално така, сякаш са господари не само на пешеходната пътека, но и на целия свят.
Някои веднага ще ми опонират, няма да се съгласят с моя опит за учтивостта на шофьорите и това ще са тези, които никога нямат време и желание да изчакват благоволението на шофьорите да спират, и ще бързат да пресичат, по простата причина, че наистина бързат, а и защото се чувстват господари спрямо подчинените шофьори, а господарите не се съобразяват с подчинените си, и са си внушили, че шофьорите са им длъжни винаги да спират. Това надменно бързане в случая, масово замества уважителното изчакване и взаимната проява на учтивост.
Не, не, вие не сте длъжни да изчакате заради учтивостта на шофьора, а заради нещо друго, много по-важно, да не казвам, че в някои случаи може да се окаже и най-важното за вас!
И вие, които до този момент не сте се съгласили с мен, знам как пресичате с телефоните в ухо, мятащи надменни погледи към шофьорите наляво и надясно, а най-уверените в правото си не забелязват нищо друго около себе си, освен пешеходната пътека, върху която стъпват така, сякаш дефилират върху холивудски килим.
А сега, вие, пешеходци с господарско самочувствие, пресичайки по току-що описания начин, си представете, че: на някого от шофьорите, приближаващи с автомобила си към пешеходната пътека му е станало лошо и не може да спре; схванал му се е крак или ръка и не може да спре; напил се е и няма да спре; дрогирал се е и няма да спре; повредила му се е спирачната система и пак няма възможност да спре!?
Цялата психология на правото на пресичане на самопровъзгласилия се господар на пешеходната пътека отиде на кино, пардон… в гробищата!
Не се стряскайте, психологията е отишла, не вие. Макар че, дали пък не?! Много пъти въображението, като част от психологията, превръща пешеходеца… в пътник!
Да, така е в целия живот. Много често между лошо възприетата теория (де юре) и практиката (де факто) зеят пропасти, в които само за миг неуважение, пардон, невнимание, може да пропаднете и в същия този миг силата на правото да се окаже че е отстъпила място, за ваше съжаление – на правото на силата!
Правото на силата, въпреки че не е споменато в закона, психологически действа постоянно и ви дебне с пълна сила, за да се прояви физически точно тогава, когато сте най-самоуверени и най-приспани от неразумната мисъл, че на вас не е възможно да ви се случи.
Можем да си представим какъв удар може да ни се стовари при сблъсък с автомобила, имайки предвид мощността му, която вероятно е примерно – 99 пъти по-голяма от тази на пешеходеца, и щетите на пешеходеца, вероятно ще са в същия порядък, по-сериозни от тези на шофьора и автомобила.
Е, разбира се, в някои случаи „загубата „ви като пешеходец ще е равна на“нула“, а на шофьора, много голяма – много пари и много години затвор, което вероятно, пак ще е по-голяма загуба дори и да включим към вашата „нула“ и страданието на близките ви.
В тази жестока ирония обаче има и жестока истина, защото вие като пешеходец, след като вече няма да ви има на този свят, нищо не сте загубили, защото не осъзнавате нито загуба, нито печалба, и даже не осъзнавате, че сте загубили и живота си!
И тук искам да ви върна малко назад, преди злополучната ви среща с автомобила и да ви намекна че, не е важно дали осъзнавате като умрял, а е важно да осъзнавате, докато сте още жив, че колкото повече разчитате на силата на правото, толкова по-страховито ще надвисва над главата ви правото на силата, и успоредно с това, смело ще крачите да загубите живота си с илюзията, че е застрахован от някой друг!
А как да го осъзнаете ли? Не е трудно, но няма да е и никак лесно, и не си мислете, че си противореча, защото това, което трябва да осъзнаете при справянето с проблема, е лесно за разбиране, но трудно за прилагане, защото съзнанието ви трябва да се пребори с несъзнателното, а тази борба е постоянна.
Един известен доктор от миналото беше изказал фундаменталното твърдение: „Разумът не е господар в своя дом.“ И още нещо: „Конникът (разумът) трябва здраво да язди (контролира) коня (влечения, страсти, емоции, стремежи, настроения и т.н.), защото конят може да го отведе в „незнайна посока“ и дори, както в нашия казус – и на оня свят!
А един друг, още по-известен, беше изказал още по-фундаментално твърдение: „Във всяка дейност са необходими отчетност и контрол!“
Да, тук в нашия казус – на пешеходната пътека, нещата опират до контрол и ако в бизнеса в някои случаи отсъствието на контрол може да не е фатално, то присъствието на контрола на пътното платно, както за шофьора, така и за вас – пешеходеца, е задължително, защото е жизнено важно !
Когато много от вас пресичат на пешеходна пътека, контрола сте го предоставили на закона, който ви дава правото на пресичане, и разчитате на силата на това право да ви пази.
Не, не, не трябва да разчитате! Може само да се надявате, постоянно да се проявява силата на това право и да не се появи внезапно другото право – на силата!
Вече всеки знае, че съществуват перфектни закони във всички сфери, но още по-добре е разбрал, че всички закони се нарушават повсеместно и по всяко време.
Е, от позицията на този факт, да ви питам, защо законът, който ви дава правото на пресичане на пешеходна пътека, да прави изключение?!
А и още нещо да ви попитам – нали не се съмнявате, че здравето и живота са най-важните за вас неща, които никога не забравяте да си ги пожелавате на първо място в поздравленията, след като много добре знаете, че това са само едни празни фрази.
И тук да ви задам най-важния въпрос: След като никога не забравяте да си пожелавате с празни нереални фрази здраве и дълъг живот, защо трябва на това важно място – пешеходната пътека, да забравяте да държите контрола на реалното си здраве и реалния си живот в свои ръце и да го предоставяте в чужди ръце?!
Нали си спомняте какво беше забравил шофьорът при сблъсъка с пешеходеца – контрола над автомобила си, а вече разбрахте и какво е забравил пешеходецът – същото, контрола, но на много по-важно нещо – живота си!
По-важен житейски закон от този – да държите контрола над живота си в свои ръце, не може да съществува. И прехвърлянето съзнателно или несъзнателно на този контрол в чужди ръце ще е равносилно на прехвърляне на собствената вина на чужд гръб!
А знаете ли какво се е случило с Адам и Ева, когато са се опитвали да прехвърлят вината? Господ ги е наказал, като ги е изгонил от Райската градина, макар че са имали шанс да не бъдат изгонени, но не са го използвали.
Вие, ако разбрахте какво исках да ви кажа, няма да пропуснете шанса и да бъдете изгонени от Земната градина!
Изложих накратко поведението на пешеходците, спрямо пешеходната пътека, а това, което трябваше да разберете, е общовалидно и е важно само докато сте живи! Не, след това !
Ако някой не ме е разбрал, с това света няма да пропадне, но му пожелавам да внимава в картинката „пешеходна пътека“, самият той да не пропадне за света.
Сигурен съм – много от вас са добили впечатлението, че съм защитил шофьорите и съм се опълчил срещу пешеходците, и вероятно на повърхността ще изглежда, че са прави, но дълбоко са сгрешили, защото точно обратно – защитил съм пешеходеца, да съхрани здравето и живота си!
Вероятно у много от вас съм объркал и понятието за вина, но бъдете сигурни, че философски погледнато, нещата винаги се объркват, преди да се оправят!
Послеслов: Ще приема всякакви упреци, хули и ненавист, ако вие, пострадалите и скърбящите покрай тях, ще се почувствате по-добре от това. Вие вероятно сте много добри и мили хора, но трябва да ви заявя, че „истината ми е по-мила !“…
